Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 223

Но това са най-болезнените и тежки спомени за мен, затова няма да ги разказвам сега. Може би защото само тогава съм узнавал що е отчаяние. Освен това ние изоставихме тези ритуали, когато се преместихме в земята на зимата. Там имахме твърде много истински мъки и грижи.

Когато най-сетне се получеше разрешение за съвкупяване — помня, че веднъж се наложи да искам разрешение от двайсетина души и да споря и чакам с дни — племето се събираше, оформяше кръг, а после друг и друг, докато не стигнат толкова далече и разберат, че в крайна сметка няма да могат да виждат нищо.

Започваха да бият барабаните и всички се впускаха във вихъра на танца. Ако беше нощ, палехме факли. Двойката се прегръщаше и продължаваше любовната игра толкова дълго, колкото можеше да издържи, преди да настъпи финалният момент. Това бе продължителен празник. Ако продължеше час — беше хубаво, ако продължеше два часа — беше върховно. Мнозина обаче успяваха да издържат повече от час и половина. Както и да е — когато се осъществеше съвкупяването, то също бе изумително продължително. Колко точно, не зная. Но мисля, че много повече, отколкото хората или талтоши, родени от хора, биха издържали. Може би час, може би повече.

Накрая любовниците се разделяха, защото щеше да се роди нов талтош. Майката се издуваше болезнено. Бащата протягаше ръце, за да поеме дългото непохватно дете, което излизаше от утробата й. Стопляше го с ръцете си и го слагаше да суче.

Всички се приближаваха да видят това чудо, защото детето от седемдесет-осемдесет сантиметра се издължаваше почти веднага. Често то достигаше пълния си ръст през следващите петнайсет минути или дори по-малко. Косата му порастваше, пръстите му се издължаваха, а нежните кости на тялото му, така гъвкави и силни, порастваха неимоверно. Главата ставаше три пъти по-голяма за това време.

Майката лежеше като мъртва и спеше майчински сън. Детето обаче лежеше до нея, говореше й и тя всъщност не спеше наистина, а говореше и пееше на малкото, въпреки пълното си изтощение. Опитваше се да формира у него първите спомени, които то никога няма да забрави.

Ние обаче забравяхме.

Ние сме много склонни да забравяме. Затова говорехме, за да помним, за да запечатваме в паметта си. Говоренето беше удар срещу ужасната самота на забравата, срещу ужасното невежество, срещу тъгата. Или поне така си мислехме.

Новороденото, мъжко или женско, но по-често женско, предизвикваше огромна радост. За нас появата му бе нещо повече от обикновено раждане на дете — то означаваше, че животът на племето процъфтява, че животът на племето ще продължи.

Разбира се, никога не сме се съмнявали в това, но имаше легенди за времена, когато това не е ставало, времена, в които жените се съвкупявали и са се сдобивали с недъгаво поколение или изобщо не са имали такова. Когато нашият вид е намалявал значително. Понякога чумата правела жените, дори и мъжете, стерилни.