Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 222

По време на дългите дни най-често играехме на игри на паметта — такива дни се редуваха с нощи с продължителност едва три часа. Е, всъщност имахме някакво понятие за сезони, базирано на смяната на светлината с мрака, но то никога не е било нещо важно за нас, защото нищо особено не се променяше в живота ни през дългите дни на лятото или късите дни на зимата. Така че ние не деляхме времето на сезони. Не следяхме ревностно смяната на светлината с мрак. Лудувахме повече през дългите дни, но нищо повече. По-късите дни бяха също толкова топли; всичко растеше в изобилие. Нашите гейзери никога не пресъхваха.

За мен сега е най-важна именно тази верига на паметта, това ритуално припомняне. След като поехме към земята на големия студ, това бе начинът да опознаваме самите себе си, да помним кои сме били. Припомнянето беше изключително важно за нас, докато се борехме да оцелеем в планините на Шотландия. Ние, които нямахме писменост, само така можехме да съхраним знанието.

Но тогава, още в изгубената земя, за нас то бе просто игра.

Най-сериозното нещо, което можеше да се случи, бе раждането. Не смъртта, която бе страшна, тъжна, но безсмислена, а раждането на нов талтош.

Считахме всеки, който не приемаше това достатъчно на сериозно, за глупак.

За да се случи съвкупяване, пазителките на жената трябваше да решат дали тя може да го направи, а мъжете трябваше да дадат позволението си на конкретния мъж.

Знаеше се, че децата винаги приличат на родителите си, че порастват веднага и носят чертите на единия или на другия, или и на двамата едновременно.

Затова мъжете яростно се възпротивяваха, когато някой мъж със слаба физика искаше да се съвкупи с жена, макар че традицията повеляваше всеки да го направи поне веднъж.

А колкото до жените — там въпросът беше дали тя осъзнава колко трудно е да износи и роди това дете? Трябваше да знае, че ще я боли, че тялото й ще отслабне много, че дори може да кърви след това, че може да умре, когато детето излезе от утробата й или малко по-късно.

Освен това се смяташе, че някои комбинации са по-подходящи от останалите. Всъщност това бе основната причина, поради която се водеха споровете. Те никога не бяха кървави, но можеха да станат доста шумни. Талтошите обичаха да се надвикват или да реват един срещу друг на своя бърз, подобен на жужене език, докато другият не се изтощи и вече не може да съобразява.

А много, много рядко се появяваше по някой изключителен мъж или жена, който бе смятан за съвършен в тяло и лице — така висок, така добре сложен, че съвкупяването с него и съответно създаването на красиво потомство се смяташе за огромна чест. Съперничеството за тези талтоши често водеше до състезания и игри. Всъщност имаше много такива.