Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 225

Раждането — това съчетание на болка и удоволствие — бе най-голямата мистерия в нашия живот. Всъщност то бе единствената мистерия.

Вече знаете всичко необходимо. Нашият свят бе свят на хармония и истинско щастие, свят със само една велика мистерия и множество малки чудеса.

Това беше рай и никога няма да се роди талтош, който да не си спомня тази изгубена земя на хармонията — без значение колко човешка кръв тече във вените му и колко далеч е от своите предци. Никога няма да се роди такъв талтош.

Лашър със сигурност си я е спомнял. Емалет — също.

Историята на този рай тече във вените ни. Ние го виждаме, чуваме песните на птиците, чувстваме топлината на вулканичните извори. Усещаме вкуса на плодовете; чуваме гласовете на певците и сами подемаме техните песни. И знаем, знаем нещо, в което хората тайно вярват — че този рай може да настъпи отново.

Преди да преминем към катастрофата и земята на зимата, нека добавя още нещо.

Вярвам, че сред нас е имало и лоши талтоши, които са извършвали жестокости. Това сигурно са били убийците или пък онези, които са били убивани. Сигурен съм, че трябва да е било така. Но никой не говореше за това! Подобни неща не присъстваха в нашите истории! Така че ние нямахме памет за кървави инциденти, за изнасилвания, за яростно съперничество между мъже. У нас надделяваше огромният ужас пред насилието.

Как точно е било осъществявано правосъдието, не знам. Нямахме лидери в тесния смисъл на думата, имахме групи от мъдреци, които някак се привличаха взаимно и оформяха нещо като елит, към който се обръщахме при нужда.

Друга причина да вярвам, че жестокости трябва да са се случвали, бе това, че ние имахме понятия за Добър и Зъл бог. Разбира се Добрият бог беше онзи или онази (божествеността му не бе разграничена по пол), който ни е дал земята, създал ни е и ни е дарил с удоволствия. Злият бог бе създал ужасната земя на суровия студ. Той се радваше на злополуките, при които умираха талтоши; и понякога дори сам се вселяваше в някой от нас, но много, много рядко!

Ако около тази смътна религия е имало някаква митология, то аз не съм я чувал. Ние не правехме кървави жертвоприношения, нито се опитвахме да умилостивяваме боговете. Възхвалявахме Добрия бог с песни и стихове и с танцуване в кръгове. Когато танцувахме около съвкупяваща се двойка, бяхме най-близо до него.

Постоянно си спомням по някоя от тези стари песни. От време на време привечер слизам от кулата и тръгвам по улиците на Ню Йорк — съвсем сам, смесвам се с тълпата и пея песните, които си спомням. Тогава усещането за онази изгубена земя се връща при мен. Чувам барабаните и гайдите, виждам мъжете и жените, които танцуват в кръгове. Да, спокойно можеш да вършиш това в Ню Йорк, никой няма да ти обърне внимание. Това ме забавлява изключително много.

Понякога срещам и други, които си пеят по улиците или пък си говорят нещо на висок глас. Те се приближават към мен, бърборят ми нещо или ми пеят, а после си отиват. С други думи, аз съм добре приет от лудите в Ню Йорк и макар че сме самотници, ние се срещаме в тези редки моменти. Сред здрача на големия град.