Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 221

Ако някой загинеше при инцидент, се извършваше нещо като церемониално съвкупяване, за да бъде заместен мъртвият с нов талтош. Така и епидемиите от чума бяха последвани от разгул и оргии, за да се възобнови расата ни.

Никога не сме изпитвали лишения. Земята ни никога не се пренасели. Хората никога не се караха за плодове, за яйца или пък за мляко. Имаше по много от всичко. Беше много топло, много красиво, имаше от всичко в изобилие.

Това беше рай, това беше Едем, това бе златното време, за което всички хора говорят — време преди боговете да се разгневят, преди Адам да изяде фаталната ябълка, време на блаженство и изобилие. И аз го помня. Аз живях в него.

Нямахме някакви закони.

Помня ритуали — танци, песни, кръгове от хора, като всеки се движеше обратно на кръга вътре в него. Помня, че имаше мъже и жени, които свиреха на гайди и на барабани, дори на струнни арфи, които бяха малки и понякога направени от мидени черупки. Помня, че се събирахме на групи и носехме факли, като се катерехме по най-опасните скали само за да проверим дали можем да го направим, без да паднем.

Помня, че някои от нас рисуваха по скалите и в пещерите около долината. Понякога се отправяхме на целодневно пътуване, за да ги обходим всичките.

Считаше се за неприлично да рисуваш твърде много наведнъж; всеки художник си правеше бои от пръст, от кръвта си или от кръвта на някоя нещастна планинска коза или овца, която бе паднала от склона, както и от други естествени материали.

На различни периоди цялото племе се събираше, за да оформи множество кръгове. Поне се смяташе, че се събират всички. Никой не беше сигурен.

Друг път се събирахме в малки, единични кръгове и създавахме вериги на паметта, но както ние ги разбирахме, а не както Стюарт Гордън ги описа пред вас.

Някой например ще извика: „Кой помни нещо от много, много отдавна?“.

И друг ще започне да разказва история, чута от белокосите преди много време, история, която е слушал като новороден. Тези приказки се смятаха за най-старите възможни, докато някой не надигнеше глас и не разкажеше други — още по-стари.

Останалите също споделяха най-ранните си спомени; всички спореха или добавяха по нещо, за да доразвият историите на другите. Така много събития бяха подреждани в тяхната последователност и описвани в цялост.

Това бе очарователно явление — последователността, дълга серия от събития, свързани от нечие въображение или схващане. Това бе нещо специално. Това бе нашето най-висше умствено постижение, освен музиката и танците.

Такива последователности никога не бяха претъпкани със събития. Интересуваше ни предимно смешното в тях или пък леките отклонения от нормалното и, разбира се, красивите неща. Много обичахме да говорим за красиви неща. Ако се родеше жена с червена коса, всички бяхме възхитени.

Ако някой мъж пораснеше повече от останалите, и това бе възхитително. Ако някоя жена бе надарена с умението да свири на арфа, това също бе възхитително. Ужасните инциденти се споменаваха много рядко и рядко ги помнехме. Имаше и истории за пророци — талтоши, които твърдяха, че чуват гласове и предсказват бъдещето — но те бяха доста голяма рядкост. Имаше и истории, описващи целия живот на някой музикант или художник, или пък на червенокоса жена, или на строител на лодки, който е рискувал живота си, за да отплава до Британия, и се е завърнал у дома, за да разкаже своята история. Имаше и истории за красиви мъже и жени, които никога не са се съвкупявали. Те бяха най-търсените, защото след като се съвкупяха, губеха очарованието си.