Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 206

— Спокойно мога да се удавя в два метра вода — каза Мона. — А и къщата, Мери Джейн, погледни я само.

— Какво й е?

Светът милостиво престана да се върти пред очите й. Май твърде здраво бе хванала ръката на Мери Джейн. Сега трябваше да я пусне. Добре, лесна работа! Мери Джейн хвана с две ръце пръта и те се отделиха от пристана.

— Но, Мери Джейн, погледни — каза Мона.

— Да, скъпа, не е далече, просто се успокой. Лодката е голяма и стабилна. Нищо няма да се случи. Ако искаш коленичи или пък седни, но не ти препоръчвам да се тревожиш за това.

— Къщата, къщата е килната на една страна.

— Скъпа, тя е така от петдесет години.

— Знаех си, че така ще кажеш. Но ако потъне? Господи, не мога да я гледам! Ужасно е такава грамада да се килне толкова много, като…

Болката отново я връхлетя — злобна, силна, мимолетна.

— Е, недей да я гледаш тогава! — каза Мери Джейн. — Няма да повярваш, но аз самата измерих наклона с парче стъкло и компас. По-малък е от пет градуса. Изглежда така килната заради колоните.

Тя вдигна пръта и лодката с плоско дъно се плъзна бързо напред по инерция. Сънливата нощ се сключваше около тях, зелена и мека, пълзящите растения се спускаха от голите клони на дърветата, които изглеждаха готови да паднат в блатото.

Мери Джейн отново заби кола във водата и натисна силно. Лодката полетя към огромната тъмна сянка, издигаща се пред тях.

— О, господи, това предната врата ли е?

— Ами сега е малко увиснала на пантите, ако това имаш предвид, но такова е положението. Скъпа, ще те заведа точно до вътрешното стълбище. Ще вържем лодката точно отпред, както винаги.

Бяха стигнали до верандата. Мона притисна устата си с ръце, прииска й се и да закрие очите си, но знаеше, че ще падне, ако го стори. Тръгна право към дивите лози, сплетени над главите им. Накъдето и да погледнеше, виждаше тръни. Сигурно навремето са били рози, може би отново щяха да бъдат. В тъмното се виждаха и някакви цветя — глициния. Обичаше глицинията.

Ами ако тези колони рухнат точно сега. Не бе виждала по-широки колони. Господи, не беше виждала такива дори на рисунките. Та това си беше абсолютно разкошна постройка в стил Гръцко възраждане. Но досега не бе познавала никой, който е живял тук, поне не можеше да си спомни.

Орнаментите по тавана на верандата бяха изгнили, грозна дупка зееше над нещо, което можеше да е убежище на гигантски питон или пък цяло гнездо на хлебарки. Може би жабите ядат хлебарки. Жабите не спираха да крякат, хубав звук, много силен в сравнение с по-нежните песни на градинските цикади.

— Тук няма хлебарки, нали, Мери Джейн?

— Хлебарки ли? Скъпа, тук има отровни и водни змии и много алигатори. Котките ми ядат хлебарките.

Те влязоха през входната врата и се озоваха в огромно фоайе, изпълнено с миризмата на влажен гипс, на лепило от белещите се тапети и вероятно на дърво. О, тук всичко миришеше на гнило, на блато, на непознати твари. Леко развълнуваната вода хвърляше зловещо сияние по стените и тавана. Вълнички светлина, които бяха почти хипнотични.