Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 205

— Наистина виждам чара на това място — каза тя. — Само тази къща да не бе пред срутване.

Мамо.

Чувам те, Мориган.

Откъм пътя се чу някакъв шум. Господи, Мери Джейн тичаше към нея сам-сама в тъмното. Мона поне можеше да се обърне и да й освети пътя с фенера. Гърбът я болеше почти непоносимо, а дори не бе вдигала нищо, само държеше този ужасно тежък фенер.

Дали теорията на еволюцията важи за абсолютно всеки вид на планетата? Дали няма някоя вторична теория, теория за спонтанното развитие?

Мона разтърси глава, за да се събуди напълно. Пък и не знаеше отговора на този въпрос. Всъщност никога не бе виждала логика в еволюцията. Науката е достигнала точка, при която различни вярвания, навремето отхвърлени като метафизични, вече се приемат за напълно възможни.

Мери Джейн изникна от мрака, тичаше като малко момиченце. Бе свалила обувките си с високи токчета и ги държеше в дясната си ръка. Когато стигна до Мона, спря и се преви на две. Опита да си поеме дъх и после я погледна.

— Господи, Мона Мейфеър — каза тя задъхано. Красивото й лице лъщеше от пот. — Трябва да те заведа веднага в къщата.

— Чорапогащникът ти е съдран.

— Е, много важно — каза Мери Джейн. — Мразя чорапогащници. — Тя взе хладилната чанта и затича надолу по пристана. — Хайде, Мона, идвай. Имам чувството, че ще се споминеш пред очите ми.

— Ще престанеш ли? Бебето може да те чуе!

Чу се силен плисък. Мери Джейн бе хвърлила хладилната чанта в лодката. Значи имаше лодка. Мона се опита да ускори ход по проскърцващите дъски, но всяка стъпка бе мъчение. После внезапно усети, че става нещо. Почувства болка в кръста и гърба, сякаш я шибнаха с камшик. Спря и прехапа устни, за да не закрещи.

Мери Джейн вече тичаше назад към лодката с втората торба.

— Искам да ти помогна — каза Мона, но едва успя да изрече думите. Вървеше бавно покрай ръба на пристана. Зарадва се, че още е с ниски обувки, макар че не си спомняше да ги е обувала. После видя плитката баржа, в която Мери Джейн остави и последните торби, възглавниците и одеялата.

— Сега ми дай фенера и стой тук, докато не приближа лодката — каза тя.

— Мери Джейн, аз май малко се страхувам от водата. Чувствам се някак тромава, не знам дали ще мога да се кача в лодката.

Болката пламна отново.

Мамо, обичам те. Много ме е страх.

— Не се страхувай и млъкни! — извика Мона.

— Какво каза? — попита Мери Джейн.

Тя скочи в голямата метална лодка, стисна дългата тояга, която бе прикрепена някак за единия й борд, и приближи лодката до пристана с няколко бързи тласъка. Фенерът беше на носа, където имаше нещо като малка поставка, на която се закачаше. Багажът бе зад гърба на Мери Джейн.

— Хайде, скъпа, просто стъпи вътре. Бързо, точно така, сега и другия крак.

— Господи, ще потънем.

— Стига, скъпа, не говори глупости. Дълбочината тук е по-малко от два метра! Може да се изцапаме, но няма да се удавим.