Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 204

— Няма да повярваш какъв е цветът на кожата ти! Господи, приличаш на човек, потънал във вана с мляко и магнезий!

— Добре съм. Не мога да вдигна това нещо.

— Аз ще го взема, ти се облегни на онова дърво. За него ти говорих — най-старият кипарис по тези места. Онова там беше езерце, малко езерце. Семейството излизаше в него с лодки. Ето, вземи фенера, дръжката не пари.

— Изглежда доста опасен. В уестърните винаги хвърлят по някой такъв фенер в обора, където главният герой е пленен от лошите. Фенерът се чупи и подпалва сеното. Не ми харесва тази работа.

— Е, тук никой няма да направи подобно нещо — извика Мери Джейн над рамото й, докато вадеше от колата торбите и ги стоварваше върху мидите. — Пък и тук няма никакво сено, а дори и да имаше, щеше да е влажно.

Фаровете на колата осветиха блатото, проникнаха дълбоко сред дънерите — дебели и тънки — и дивите разкривени палми и бананови дървета. Водата въздъхна и се раздвижи отново, вдигна се воня на застояло, а после всичко отново притихна.

— Господи, какъв пущинак — прошепна Мона, но някак с възхита. Харесваше й дори студеният въздух тук, безжизнен и мек, несмущаван от бриз, но все пак раздвижван, вероятно от водата.

Мери Джейн остави хладилната чанта на земята.

— Не, скъпа, гледай на другата страна. Когато обърна колата назад, ще видиш ей там светлините на Фонтевро!

Вратата се затръшна и гумите изхрущяха по чакъла.

Голямата кола зави надясно и светлините на фаровете се плъзнаха по тънките дървета фантоми. И ето, тя ги видя — огромни и ужасни в този полумрак — извитите прозорци на таванския етаж, които просветваха и примигваха, докато колата вземаше завоя.

Притъмня още повече, но силуетът на къщата се виждаше — огромна черна грамада на фона на небето. Невъзможно, но изглеждаше сякаш тя се срутва в момента.

Мона почти изкрещя от страх, макар че не бе сигурна. Не можеше да отиват в тази къща, не и в къща, която е така наклонена и буквално се срутва. Наводнена къща бе едно — но тази? Докато колата се движеше нататък, бълвайки малко облаче бял дим, тя забеляза светлина в тази невъобразима руина. Струеше от горния етаж, през полукръглия прозорец в средата на верандата. За миг на Мона дори й се стори, че чува там да свири радио.

Фенерът излъчваше доста светлина, но мракът все така си оставаше непрогледен. Не се виждаше нищо, освен лъча на фенера и мътната светлина, която струеше от порутената къща.

Господи боже, Мери Джейн явно не знаеше, че това проклето място е започнало да се срутва в нейно отсъствие! Трябва да извадим бабата навън, ако вече не е потънала без всякакви церемонии в това блато! Какво блато само, какво чудо! Миризмата беше най-зеленикавата миризма, която бе усещала в живота си. Но щом вдигна поглед, тя видя, че небето сияе в такова розово, каквото можеше да се види само в Луизиана. Немощните дръвчета протягаха крехките си клони, за да се свържат едно с друго, мъхът бе станал прозрачен, разстилаше се на безкрайни воали. Птиците, чуй само писъците на птиците. Най-горните клони на дърветата бяха тънки и покрити с паяжини, сребърни паяжини. Интересно от паяци ли бяха изпредени, или от копринени буби?