Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 208

— Хей, Бенджи, ела ми помогни. Хайде де! — извика Мери Джейн.

Момчето тръгна спокойно напред. Щом се приближи, вече не изглеждаше така малко. Беше високо може би колкото Мона, което не означаваше кой знае какво, защото Мона още не бе прехвърлила метър и петдесет и вероятно нямаше и да ги мине.

Момчето бе от онези красиви деца с мистериозна смесица от африканска, индийска, испанска, френска и може би мейфеърска кръв. На Мона й се прииска да го докосне, да докосне бузата му и да провери дали кожата му е такава, каквато изглежда — много, много фина. Спомни си думите на Мери Джейн как се продавал в центъра на града. И изведнъж пред очите й блесна образ — виолетова стая с много лампиони, джентълмени-декаденти като чичо Жулиен в бели костюми и прочие. Видя и самата себе си в месингов креват заедно с това възхитително момче!

Откачена работа. Болката отново я сепна. За малко да падне на земята, но упорито запристъпва напред. Ето ги и котките. Боже, вещерски котки — големи, с дълги опашки, пухкави, с демонични очи. Бяха поне пет, стрелкаха се покрай стените.

Красивото момче с блестящата черна коса понесе двата сака с провизии по коридора пред нея. Тук дори беше чисто, той май беше помел и обрал праха.

Обувките й жвакаха. Всеки миг щеше да припадне.

— Ти ли си, Мери Джейн? Бенджи, моето момиче ли се върна? Мери Джейн!

— Идвам, бабо, идвам. Какво правиш, бабо? — Мери Джейн притича край Мона, понесла тежката хладилна чанта. Лактите й стърчаха встрани, а косата й се развяваше.

— Хей, здравей, бабо! — И тя изчезна зад вратата. — Какво правиш?

— Ям крекери и сирене, искаш ли?

— Не, не сега. Дай ми целувка. Телевизорът да не е развален?

— Не, скъпа. Просто ми омръзна. Бенджи записваше песните, които му пеех. Бенджи!

— Виж, бабо, трябва да вървя. Водя Мона Мейфеър. Ще я заведа на тавана, където е по-топло и сухо.

— О, да, да — прошепна Мона. Облегна се на стената, която сякаш избяга от нея. Боже, почти можеш да легнеш на такава наклонена стена. Почти.

Краката й пулсираха, болката се върна отново.

Мамо, аз идвам.

Задръж, скъпа, трябва да се кача на горния етаж.

— Доведи Мона Мейфеър тук. Доведи я тук.

— Не, бабо, не сега! — Мери Джейн излетя от стаята, бялата й пола се плъзна покрай касата на вратата, ръцете й бяха протегнати към Мона.

— Нагоре, скъпа, право нагоре, хайде, ела тук, зад завоя.

Чу се някакъв шум точно когато Мери Джейн я преведе по завоя на стълбището и застанаха в подножието на стъпалата. Мона видя от стаята зад тях да изниква миниатюрна женица. Сивата й коса бе сплетена на хлабави плитки, прихванати с панделки. Лицето й бе много сбръчкано, а очите — изумително черни, присвити от веселие.

— Трябва да побързаме — каза Мона и тръгна колкото можа по-бързо, като се държеше за перилата. — Става ми зле от този наклон.