Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 207

Внезапно Мона си представи Офелия, която се носи по водите на потока с цветя в косите.

През големите врати се виждаше порутен салон, където светлината също танцуваше по стената. Имаше и някакви мокри остатъци от драперии, така потъмнели от водата, че цветовете им вече не личаха. Тапетите висяха на големи парчета.

Малката лодка се удари в стълбите с трясък. Мона посегна да се хване за перилата. Сигурна бе, че ще падне, но не стана така. Още една вълна на болка стегна корема й и се вряза дълбоко в гърба й. Тя сдържа дъха си.

— Мери Джейн, трябва да побързаме.

— О, и още как! Мона Мейфеър, много се страхувам.

— Недей. Бъди смела. Мориган има нужда от теб.

— Мориган!?

Светлината от фенера потрепери и се заиздига към високия таван на втория етаж. Тапетите бяха на малки цветни букетчета, които бяха така избледнели, че приличаха само на скици. Големи дупки зееха на стените, но тя не можеше да види нищо през тях.

— Стените са тухлени, не се притеснявай за това. Всяка стена вътре е тухлена, като на Първа улица. — Мери Джейн връзваше лодката. Наистина бяха акостирали на самото стъпало. Сега вече не се люлееха. Мона се хвана за перилата. Страх я беше да слезе, както и да остане в малката лодка.

— Качвай се нагоре, аз ще взема багажа. Качвай се и иди да поздравиш баба. Не се притеснявай за обувките си, имам няколко сухи чифта. Ще ти донеса всичко.

С леки стонове Мона посегна предпазливо към перилото и го стисна с две ръце. Излезе от лодката и запази равновесие, докато не застана съвсем стабилно. Стълбището нагоре беше сухо.

Ако не беше наклонено, вероятно щеше да изглежда съвсем сигурно. И ето я сега — застанала там, с една ръка на перилото, а другата — опряна на меката прогизнала гипсова стена отляво. Погледна нагоре и почувства къщата, почувства гниенето й, силата й, упорството й да не падне в необятните води.

Къщата бе масивна и силна, поддаваше съвсем бавно. Вероятно щеше да си остане така завинаги. Но когато си помисли за блатото, Мона се зачуди как така не ги е погълнало досега, както лошите типове по филмите загиват в плаващи пясъци.

— Качвай се нагоре — каза Мери Джейн, която вече бе хвърлила едната торба на стъпалото пред нея. Трополеше, местеше нещо. Явно бе много заета.

Мона пое нагоре. Да, стълбището бе стабилно и удивително сухо, когато тя стигна до върха му. Толкова сухо, сякаш тук бе пленено ярко пролетно слънце, от което дъските бяха избелели, да, избелели като плавеи.

Най-накрая се озова на втория етаж. Реши, че ъгълът на наклона може и да е по-малък от пет градуса, но е достатъчен да те влуди. После присви очи, за да види по-добре дъното на коридора. Там се издигаше още една голяма и красива врата с полукръгъл прозорец отгоре и електрически крушки от двете, страни, които висяха на кръстосани жици от самия таван. Имаше и мрежа против комари. Много мрежи против комари, през които струеше мека електрическа светлина.

Пристъпи няколко крачки, като все още се придържаше към стената, която сега вече бе съвсем твърда и суха. От дъното на коридора се чу тих смях. Когато Мери Джейн стигна до втория етаж с фенер в ръка и остави торбата на върха на стълбището, Мона видя едно дете да стои на прага на стаята в края на коридора. Беше момче, с много тъмна кожа, с големи черни очи и мека черна коса. В лицето приличаше на малък индийски светец, който се взираше в нея.