Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 203

— Ще я научите — отвърна Аш. — Сега ще поспим. Очите ме болят. А и в корпорацията ме чакат доста задачи, които само аз мога да реша. Сега ще поспим и в Ню Йорк ще ви разкажа всичко. Ще научите всичките ми тайни, от най-малката до най-голямата.

Двайсет и три

— Мона, събуди се.

Тя чу шумовете от блатото, преди още да е успяла да го види. Чу крякането на жабите и писъците на нощните птици, плясъка на водата около нея — тинеста, неподвижна и все пак отнякъде се чуваше този шум, вероятно от ръждясалите тръби или пък под борда на лодката. Бяха спрели. Това сигурно беше пристанът.

Сънува най-странния сън. Бе на изпит, след който щеше да управлява света, така че трябваше да отговори на всеки въпрос. От всички области на знанието — наука, математика, история, любимите й компютри, финанси и дори за смисъла на живота. Последната бе най-трудната част, защото тя се чувстваше толкова жива, че не можеше да започне да оценява живота. Знаеше само, че е прекрасно да си жив. Дали бе стигнала максималните точки? Дали щеше да управлява света?

— Събуди се, Мона! — прошепна Мери Джейн.

Мери Джейн не можеше да види, че очите й са отворени. Мона гледаше през прозореца на колата към блатото, към разкривените и наклонени дървета, болезнено осеяни с мъх, към лозите, увити като въжета около огромните стари кипариси.

На лунната светлина в пролуките между водните плевели се виждаха части от блатото и колената на кипарисите, по които имаше множество опасни шипове, щръкнали навсякъде. Някакви малки черни създания летяха в нощта. Може би бяха летящи хлебарки, по-добре да не мисли за това!

Гърбът я болеше. Когато се опита да се наклони напред, почувства тежест и болка в цялото тяло. Пиеше й се още мляко. Бяха спирали два пъти да купят, но тя искаше още. В хладилната чанта имаше няколко кутии, но беше по-добре първо да влязат в къщата.

— Хайде, скъпа, слез и ме чакай тук. А аз ще скрия колата някъде, за да не я види никой.

— Как ще скриеш тази огромна кола?

Мери Джейн отвори вратата и й помогна да слезе, после се отдръпна назад и я погледна ужасена, въпреки че се постара да не го показва. Светлината от купето озаряваше лицето й.

— Господи, Мона Мейфеър! Ами ако умреш?

Мона я сграбчи за китката, за да се изправи. Стъпи уверено на меката земя, осеяна с бели сияещи мидени черупки. Тръгнаха по кея в тъмното.

— Престани да говориш така, Мери Джейн. Но за всеки случай ще ти дам тема за размисъл, за да не мислиш за глупости — каза Мона. Опита се да вдигне торбата с провизии от пода на колата, но не можа да се наведе толкова.

Мери Джейн тъкмо бе запалила фенера. Обърна се, лъчът освети очите й и тя доби доста призрачен вид. После освети порутената барака зад нея и няколко метра от разнебитения кей, както и мъха, който висеше от мъртвешките на вид клони над главата й.

Господи, в мрака се щураха всякакви летящи твари.

— Мона Мейфеър, скулите ти направо стърчат от лицето! — каза Мери Джейн. — Кълна се, мога да видя зъбите през кожата около устата ти.

— О, престани, започваш да откачаш. Това е от светлината. Ти самата приличаш на призрак. — Боже, чувстваше се ужасно. Имаше силни болки и бе много отслабнала. Дори краката я боляха.