Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 128

Погледна към двете вещици. Роуан Мейфеър седеше с ръка на коляното, точно като него, и вдигна пръсти вероятно за да го помоли да бъде търпелив.

Пламък на запалка стресна Аш.

— Може ли да запаля в готината ви кола, господин Аш? — попита Майкъл Къри от предната седалка. Вече бе навел глава с цигара в устата към малкия пламък.

— Моля, правете каквото желаете — отвърна Аш със сърдечна усмивка и с изумление видя, че Майкъл му се усмихва в отговор.

— Има и уиски в колата. Както и лед и вода. Някой желае ли питие?

— Да — отвърна Майкъл Къри с лека въздишка и дръпна от цигарата. — Но в името на благоприличието ще изчакам с питието след шест часа.

„Да, този човек би могъл да стане баща на талтош“, помисли си Аш, докато изучаваше профила на Майкъл — неговите леко груби, но очарователно правилни черти. В гласа му се криеше похот. Аш забеляза и как Майкъл оглежда сградите, покрай които минаваха. Не пропускаше нищо.

Роуан Мейфеър не откъсваше поглед от Аш.

Току-що бяха напуснали очертанията на града.

— Това е пътят — обади се Гордън с плътен глас. — Продължавай, докато не ти кажа.

После погледна през прозореца, сякаш да види докъде са стигнали, но после удари чело в стъклото и започна да плаче.

Никой не проговори. Аш просто гледаше своите вещици. Сети се и за снимката на червенокосата. Накрая плъзна поглед към Юри, който седеше точно срещу него, до Роуан. Беше се свил със затворени очи до стената на колата. Бе извърнал глава и също плачеше съвсем безшумно.

Аш се наведе напред и го докосна по крака, за да го успокои.

Четиринайсет

Мона се събуди в един часа, беше в предната спалня на горния етаж. Погледна през прозореца към дъбовете. Клоните им се бяха раззеленили още заради скорошния пролетен дъжд.

— Търсят те по телефона — обяви Еужения.

За малко да въздъхне: „Боже, добре, че тук има човек“. Но не би признала на никого, че е видяла духове в къщата и е сънувала много разстройващи сънища.

Еужения погледна подозрително голямата памучна риза на Мона. Какво не беше наред? Това бе дреха за почивка. Нали в каталозите наричаха тези ризи „ризи за поети“.

— Не бива да спиш с толкова хубави дрехи! — обяви Еужения. — Виж как са се смачкали широките ръкави и дантелата.

Ох, само да можеше да й каже да се разкара.

— Еужения, та те са направени, за да се мачкат.

Старата прислужница държеше висока чаша със студено мляко и ябълка върху малка бяла чинийка.

— Това от кого е, от злата кралица ли? — попита Мона.

Естествено, Еужения не схвана шегата, но нямаше значение. Старицата посочи отново към телефона. Мона тъкмо щеше да вземе слушалката, когато осъзна, че сънят си е отишъл от ума й. Сякаш бе вдигнат воал и от него бе останал само смътен спомен за цвета и материята. А най-странното беше, че тя трябваше да нарече дъщеря си Мориган. Никога не бе чувала това име.

— Ами ако си момче? — прошепна Мона и взе слушалката.