Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 130

Завладя я прилив на задоволство. Мориган. Затвори очи и усети уханието на водата, чу как вълните се разбиват в скалите.

Събуди я някакъв шум. Беше заспала, без да се усети. Райън и Мери Джейн Мейфеър стояха до леглото й.

— О, съжалявам — каза Мона, прехвърли крака от ръба на леглото и стана да ги поздрави. Райън вече вървеше към вратата.

— Предполагам знаеш, че Майкъл и Роуан са в Лондон. Той каза, че ти се е обадил — рече Райън, преди да излезе.

Мери Джейн стоеше насред стаята.

Беше много променена от следобеда, когато бе обявила диагнозата си за Роуан. Но не бива да се забравя, помисли си Мона, че диагнозата се оказа точна.

Русата коса на Мери Джейн сега бе пусната и изглеждаше разкошно. Приличаше на лен. Спускаше се до раменете й. Гърдите й издуваха тясната бяла дантелена рокля. По обувките й с високи токчета имаше малко кал, вероятно от гробището. Талията й бе невероятно тънка, митологично южняшка.

— Здрасти, Мона, надявам се, че не ти се натрисам — каза тя, веднага сграбчи ръката й и я разклати силно. Сините й очи блестяха, докато гледаше Мона от своите почти метър и осемдесет с високите токчета. — Виж, мога да се омета оттук, ако не ме искаш. Свикнала съм да пътувам на стоп, не се притеснявай. Ще се оправя до Фонтевро. Хей, сладур, и двете сме в бяла дантела, а и ти си с такъв разкошен набор. Хей, просто великолепно, приличаш на бяла дантелена камбанка с червена коса. Може ли да изляза на предната веранда?

— Да, разбира се, радвам се, че си тук — каза Мона. Ръката й лепнеше от ябълката, но Мери Джейн не забеляза и тръгна към верандата.

— Трябва да вдигнеш прозореца — рече Мона. — Ама това моето не е никаква рокля, а риза или нещо подобно. — Харесваше как дрехата се носеше около тялото й. Харесваше й и пърхането на полата на Мери Джейн под тънката талия.

Е, сега не бе време да мисли за талии, нали? Последва Мери Джейн навън. На свеж въздух. Да вдиша бриза от реката.

— По-късно ще ти покажа компютъра си и акциите. Имам инвестиционен фонд, който управлявам от шест месеца, прави милиони. Жалко, че не мога да купя наистина акциите.

— Чувам те, скъпа — каза Мери Джейн. Опря ръце на перилата на верандата и погледна надолу към улицата. — Ама че имение — каза тя. — Да, голяма работа е.

— Чичо Райън винаги казва, че не е имение, а градска къща — отбеляза Мона.

— Да, ама каква градска къща само! И какъв град!

Мери Джейн се засмя, наведе се назад и после се обърна да види Мона, която тъкмо излизаше на верандата. Огледа я от глава до пети, сякаш нещо й бе направило впечатление, после замръзна и се вгледа в очите й.

— Какво има? — попита Мона.

— Ти си бременна — каза Мери Джейн.

— О, така ти се струва, защото тази риза е много широка.

— Не, бременна си.

— Е, хубаво де — отвърна Мона. — Тъй е. — Диалектът на момичето явно беше заразен. Мона прочисти гърлото си и добави: — И без това всички знаят. Не са ли ти казали? Ще е момиче.

— Така ли мислиш? — Изведнъж Мери Джейн като че се притесни. Не трябваше ли да се хвърли радостно към Мона и да започне да пророкува разни неща за бебето. Не правеха ли така самозваните вещици?