Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 129

Беше Райън. Погребалната церемония приключила и всички Мейфеър се събрали в къщата на Беа. Лили щяла да остане там няколко дни, заедно с Шелби и леля Вивиан. Силия била на Амелия стрийт, при Древната Евелин, която се чувствала добре.

— Можеш ли да предложиш малко гостоприемство на Първа улица за Мери Джейн Мейфеър? — попита Райън. — Не мога да я върна във Фонтевро до утре. А и ми се струва, че ще е добре да се опознаете. Естествено, тя е влюбена в къщата и иска да те пита хиляди неща.

— Доведи я тук — рече Мона. Млякото беше вкусно! Най-студеното мляко, което бе пила. — Ще се радвам на компанията й — продължи тя. — Това място е пълно с духове, ти си прав.

Внезапно й се прииска да не бе признавала, че тя, Мона Мейфеър, се страхува от духовете в тази огромна къща.

Но Райън бе на делова вълна и продължи да обяснява, че баба Мейфеър от Фонтевро била под грижите на момчето от Наполеонвил и че това било добра възможност да убедят Мери Джейн да се махне от онази руина и да се премести в града.

— Това момиче има нужда от семейство. Но не и от тъгата и нещастието, които са ни обзели сега. Първата й визита по очевидни причини се превърна в истинско бедствие. Тя беше много шокирана от инцидента. Нали знаеш, че е видяла всичко? Искам да я махна за малко оттук…

— Да, разбира се, но после пък ще чувства всички по-близки — каза Мона, като сви рамене. Отхапа голяма сочна хапка от ябълката. Господи, беше гладна. — Райън, чувал ли си някога името Мориган?

— Не мисля.

— Имало ли е Мориган Мейфеър?

— Доколкото си спомням, не. Това е старо английско име, нали?

— Хм. Харесва ли ти?

— Ами ако бебето е момче?

— Не е, сигурна съм — отвърна тя. После се усети. Откъде би могла да знае? Това бе просто сън или пък просто желание детето да е момиче и да я направи свободна и силна, каквито всъщност рядко са момичетата.

Райън обеща да дойде до десет минути.

Мона седна пред възглавниците и отново се вгледа в зеленината и късчетата небе отвъд. Къщата беше притихнала. Еужения не се виждаше никъде. Мона кръстоса голите си крака и дантелата, с която бе поръбена ризата, покри коленете й. Ръкавите бяха ужасно намачкани, но какво от това? Приличаха на пиратски ръкави. Кой би могъл да не намачка подобна риза? Пиратите? Те бяха длъжни да ходят с намачкани дрехи. А Беатрис й бе купила много подобни неща! Вероятно трябваше да минат за „младежки“. Е, хубави бяха. Дори с перлени копчета. С тази риза се чувстваше като… малка майка!

Засмя се. Господи, ябълката беше много вкусна.

Мери Джейн Мейфеър. Всъщност тя бе единственият човек от семейството, когото Мона искаше да види, но от друга страна, можеше да започне да бръщолеви всякакви дивотии. Какво щеше да прави тогава?

Отхапа отново от ябълката. Това щеше да подобри витаминния дефицит, но все пак щеше да има нужда от добавките, които Анели Солтър й бе предписала. Тя изпи остатъка от млякото на една голяма глътка.

— Ами какво ще кажеш за Офелия? — каза Мона на глас. Няма ли да е хубаво да кръсти детето на горката луда Офелия, която се е удавила заради Хамлет? Вероятно не. Офелия е моето тайно име, а теб ще наречем Мориган.