Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 123

— Чувал съм го. Знам само, че е много стар.

Тишина, след малко:

— Знаете ли нещо друго за него, нещо, което да ви кара да мислите, че той знае за вас?

— Не, нищо подобно — отвърна Аш. — Стюарт Гордън и останалите членове на Таламаска наистина ходят от време на време в долината на Донелайт, но никога не са ме виждали там. Или където и да било. Никога не са ме виждали.

— Донелайт ли? Сигурен ли сте, че Гордън е бил там?

— Да. Сигурен съм. Той ходи там често. Малките хора ми казаха. Те крадат разни неща от изследователите през нощта. Вземат им раниците или каквото могат да докопат. Чувал съм името Стюарт Гордън. Малките хора много внимават да не убиват членове на Таламаска. Това ще им навлече проблеми. Не убиват и местни. Но убиват хора, които се мотаят там с бинокли и пушки. Казват ми кой ходи в долината.

Тишина.

— Моля ви, повярвайте ми — каза Аш. — Човекът, когото убих, Антон Маркус, беше покварен и безскрупулен. Никога не убивам импулсивно. Моля, приемете думата ми, че не съм заплаха за вас, Роуан Мейфеър. Трябва да поговорим. Ако не искате да идвам…

— Знаете ли къде е ъгълът на Брук стрийт и „Спелинг“?

— Да, зная — каза той. — Там ли сте сега?

— Да, до известна степен. Идете в книжарницата. Тя е единствената книжарница на ъгъла. Ще ви видя, когато пристигнете, и ще дойда при вас. Побързайте. Стюарт Гордън скоро ще е тук. — И тя затвори.

Той забърза, като вземаше по две стъпала, Лесли го следваше и му задаваше много въпроси: дали иска охрана, да иде ли и тя с него.

— Не, скъпа, остани тук — отвърна той. — „Брук“ и „Спелинг“, малко по-нагоре от „Кларидж“ — каза той на шофьора. — Не ме следвай, Лесли. — Той седна отзад в колата.

Не знаеше дали да иде с колата до самото място на срещата. Роуан Мейфеър със сигурност щеше да види лимузината и да запомни номера й, ако подобно нещо бе необходимо при такава уникална кола. Но защо се притесняваше? Трябваше ли да се страхува от нея? Каква полза би имала да го нарани?

Като че ли пропускаше нещо крайно важно, някаква вероятност, която щеше да му се разкрие само след дълбок размисъл или с времето. Но от тези мисли го заболяваше глава. Беше твърде нетърпелив да види вещицата. Държеше се като дете.

Лимузината подскачаше по пътя през натоварения лондонски трафик. Стигнаха до ъгъла на оживените търговски улици за по-малко от дванайсет минути.

— Моля те, остани тук — каза той на шофьора. — Не ме изпускай от поглед и ела, ако те повикам. Разбра ли?

— Да, господин Аш.

На този ъгъл имаше много луксозни магазини. Аш излезе от лимузината, протегна се за миг и тръгна бавно към самия ъгъл. Оглеждаше тълпата, като не обръщаше внимание на неизбежните зяпачи и неколцината, които направиха няколко добродушни забележки относно ръста му.

Имаше книжарница. Много хубава, прозорците бяха с рамки от лакирано дърво и с месингови дръжки. Беше отворено, но отпред нямаше никого.

Той пресече смело кръстовището, като тръгна право срещу движението, вбесявайки неколцина шофьори. Естествено стигна до ъгъла невредим.