Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 118

Дванайсет

Никога преди Марклин не беше виждал къщата, обзета от подобен смут. Това бе шанс за него да изпита лицемерието си до крайна степен. Никой не го забеляза, докато минаваше по коридора. Шумът под извитите дървени тавани бе оглушителен. Но все пак този смут бе благословия. Като че никой не се интересуваше от един послушник и неговата реакция, какво прави или къде отива. Дори не го бяха събудили, за да му кажат какво се е случило. Той се натъкна на всичко това, когато сам отвори вратата си и откри неколцина членове на ордена да „патрулират“ по коридора. Двамата с Томи не можаха да си разменят и две думи.

Но сега Томи бе вече на „Риджънт парк“, премахваше подслушвателната линия. Всички физически доказателства за фалшивите факсове бяха унищожени.

А къде беше Стюарт? Не беше в библиотеката, нито в салоните, не беше и в параклиса да се моли за любимия си Аарън, нито в заседателната зала. Никъде го нямаше.

Стюарт не можеше да се пречупи под подобно напрежение! А ако беше отишъл при Теса… Но не, не можеше да е избягал. Стюарт отново бе с тях. Той бе техният лидер, бяха тримата срещу целия свят.

Големият часовник в коридора удари единайсет, лицето на бронзовата луна се усмихваше над декоративните цифри. Трите камбанки едва се чуха сред шума в къщата. Кога ли щяха да започнат официалните обсъждания?

Дали щеше да посмее да иде в стаята на Стюарт? Нямаше ли да е нормално? Стюарт беше негов настойник в ордена. Не беше ли напълно естествено да иде при него сега? Ами ако Стюарт бе изпаднал в паника, обзет от съмнения? Ами ако се обърнеше против него, както на Уайриол Хил? А сега и Томи не беше до него, за да му помогне.

Нещо се беше случило току-що. Чуваше шум откъм заседателната зала. Той направи няколко стъпки към северната врата. Членовете на съвета тъкмо заемаха местата си около огромната дъбова маса. Стюарт също беше там, гледаше право към него — приличаше на хищна птица с малките си кръгли сини очи, със строгите, почти духовнически дрехи.

Боже господи, Стюарт стоеше до празния стол на директора. Държеше облегалката на стола. Всички гледаха към него. Той бе избран начело! Разбира се.

Марклин вдигна ръка да прикрие неблагоразумната си и неизбежна усмивка. Покашля се леко. Просто перфектно, че се бяха сдобили с подобна власт. Все пак можеха да изберат Елвера или Джоан Крос. Можеше да е и Уитфийлд. Но не, беше Стюарт! Великолепно! Най-старият приятел на Аарън.

— Елате вътре всички, моля, седнете — каза Стюарт. Беше много нервен. — Трябва да ми простите — каза той, като се насили да се усмихне любезно, което със сигурност не бе необходимо и дори неуместно. Мили боже, той няма да се справи с това! — Още не съм се възстановил от шока. Но, както знаете, бях определен да поема контрола. Чакахме досега, за да се свържем със Старшите.

— Те със сигурност са дали своя отговор, Стюарт — каза Елвера. Обградена от приятели, тя бе звездата цяла сутрин — свидетел на убийството на Антон Маркус и единствената, която бе разговаряла с мистериозния мъж, проникнал в сградата и задавал странни въпроси на всички, а после хладнокръвно и методично удушил Маркус.