Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 116

Майкъл вдигна телефона и поиска рецепцията.

— Ще ни донесат всичко необходимо — успокои го Роуан и хвана ръцете му. Бяха влажни и още трепереха. Черните му очи изглеждаха безумни, стрелкаха се от предмет на предмет. Не искаше да поглежда към нея.

— Успокой се — настоя тя и стисна по-силно ръцете му. Помисли си: „Успокой се“, и се приближи още към него, докато не му се наложи да я погледне в очите.

— Разсъждавам трезво, Роуан — каза той. — Повярвай ми. Страхувам се само… само за Мона. Направих огромна глупост. Но колко често човек среща подобни същества? Никога не бях виждал Лашър, дори за миг, не бях там, когато е говорил с Майкъл и Аарън. Никога не съм го виждал! Но видях тези двамата, и то съвсем ясно! Те бяха с мен, както вие сега. Бяха в тази стая.

— Зная — отвърна тя. — Но вината не е твоя, не си виновен, че си им казал за семейството. Престани да го мислиш. Мисли за ордена. Какво друго можеш да ни кажеш? Кажи нещо за директора.

— Не му вярвам. Той също е нов. О, само да бяхте видели този Аш, нямаше да повярвате на очите си.

— Защо, Юри? — попита тя.

— Всъщност ти си виждала такъв. Ти познаваш друг такъв.

— Да, във всяко отношение. Какво те кара да мислиш, че този е по-стар, че не се е опитвал да те обърка с простите си изявления?

— Косата му. В косата му имаше бели кичури. Сигурен съм.

— Бели кичури? — повтори тя. Това бе нещо ново. Колко ли още щеше да измъкне от Юри, ако продължеше да го разпитва? Тя вдигна ръце към главата си, сякаш искаше да попита къде са били тези кичури.

— Тук, по слепоочията, както посивяват хората. Самюъл веднага се притесни, щом ги видя. В лице обаче Аш прилича на трийсетгодишен човек. Роуан, никой не знае колко продължава животът на тези същества. Самюъл говореше за Лашър като за новороден.

— Такъв си беше — отвърна Роуан. Тя внезапно осъзна, че Майкъл я гледа. Беше станал от дивана и сега стоеше до вратата със скръстени на гърдите ръце.

Тя се обърна към него и прогони всяка мисъл за Лашър от ума си.

— Няма кой да ни помогне в това, нали? — попита Майкъл. Говореше само на нея.

— Няма — отвърна тя. — Нима не го знаеше през цялото време?

Той не отговори, но тя бе наясно какво мисли. Струваше й се, че я иска точно сега. Той мислеше, че Юри полудява, че трябва да бъде защитен. Бяха разчитали твърде много на него — за преценка, за насоки, за помощ.

Чу се звън. Майкъл бръкна в джоба си, извади няколко лири и тръгна към вратата.

Колко необичайно, че той си спомня за подобни неща, помисли си Роуан. Но тя трябваше да се вземе в ръце. Пръстите на Лашър стискаха рамото й. Цялото й тяло внезапно потрепна и тя докосна мястото, където я беше удрял отново и отново. Послушайте собствения си съвет, докторе. Успокой се.

— Е, Юри, сядай и чертай плана — каза Майкъл. Носеше хартия и моливи.

— Ами ако Стюарт не знае, че Аарън е мъртъв? — попита Юри. — Не искам точно аз да му казвам. Господи, те трябва да знаят. Те знаят, нали, Роуан?

— Моля те, чуй ме — каза внимателно Роуан. — Вече ти обясних. От офиса на Райън не са се обаждали в Таламаска. Настоях да изчакат. Използвах отлъчването за извинение. Исках да спечеля време. Сега можем да използваме незнанието им. Трябва да планираме този телефонен разговор.