Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 114

— Но не е споменал нищо за женски талтош?

— Не. Останах с впечатлението, че и двамата не знаят за съществуването на женски талтош! Роуан, не разбираш ли, малките хора загиват, талтошите са обречени на същото. Господи, Аш може би е единственият оцелял след смъртта на Лашър. Представете си само! Сега сигурно разбирате какво значи Мона за тях двамата?

— Е, искаш ли да ти кажа моето мнение? — попита Майкъл. Посегна за каната с кафе от таблата до него и си напълни отново чашата. Вдигна я без чинийката. — Направихме всичко по отношение на Самюъл и Ашлар. — Той погледна Роуан. — Шансът да ги открием в „Кларидж“ е едно към десет…

— Не, не бива да ги доближаваме — каза Юри. — Дори не бива да разбират, че си тук. Особено ти.

— Да, разбирам — кимна Майкъл, — но…

— Не, не разбираш — прекъсна го Юри, — или пък не ми вярваш. Майкъл, тези същества могат да познаят вещицата, била тя мъж или жена. Те винаги я разпознават. Нямат нужда от медицински изследвания, за да разберат дали имаш ценните за тях гени. Вероятно го разбират и по миризмата, от пръв поглед.

Майкъл сви леко рамене, като да каже, че има мнение по въпроса, но няма да го изрази сега.

— Добре, значи няма да ходя в „Кларидж“ сега. Но ще ми е адски трудно да не го направя, Юри. Все пак ти казваш, че Аш и Самюъл са само на пет минути път от този хотел.

— Боже, надявам се вече да са си тръгнали. Надявам се обаче да не са отишли в Ню Орлиънс. Защо им казах? Защо бях такъв глупак? Защо заради благодарността си и заради страха проявих такава глупост?

— Спри да се обвиняваш — обади се Роуан.

— Охраната в Ню Орлиънс е подсилена четири пъти — каза Майкъл. Седеше все така отпуснат на дивана. — Нека оставим за малко Ашлар и Самюъл и да поговорим за Таламаска. Направихме списък на най-старите членове в Лондон, онези, на които можем да се доверим или пък които със сигурност ще надушат предателя сред тях.

Юри въздъхна. Беше съвсем близо до малкия сатиниран стол до прозореца, тапицерията бе същата като драпериите, така че столът едва се различаваше на техния фон. Юри се отпусна на ръба му и сложи ръка на устата си. После издиша съвсем бавно. Косата му бе много разрошена.

— Добре — каза накрая. — Таламаска, моето убежище, моят живот. — Той започна да брои на пръстите на дясната си ръка. — Та значи имаме Милинг, той сега е на легло, няма начин да се доберем до него. Не искам да му се обаждам и да го притеснявам. Има още… още…

— Джоан Крос — каза Майкъл. Взе жълтия бележник от масичката за кафе. — Да, Джоан Крос. Седемдесет и пет годишна, инвалид. На количка. Отказала да бъде директор заради артрита си.

— Дори самият демон не би могъл да поквари Джоан Крос — каза Юри, говореше все по-бързо и по-бързо. — Но тя е твърде самовглъбена. Прекарва цялото си време сред архивите. Няма да забележи, дори ако останалите започнат да тичат около нея чисто голи.

— Тогава следващият — Тимоти Холингшед — каза Майкъл, като четеше от бележника.

— Да, Тимоти, само че не го познавам добре. Не, трябва да изберем Стюарт Гордън. Споменах ли Стюарт? Казах го, нали?