Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 112

Пролетарски призраци в къщата на Мейфеър? Призраци, които не са „кръвни роднини“? Какъв скандал! Не, тук изобщо няма никакви призраци.

Тя се вгледа в позлатената рамка на огледалото, в тъмнокафявата мраморна полица на камината, в лавиците със стари гниещи книги. Обзе я спокойствие, нещо уютно и хубаво. Обичаше тази стая най-много, а и сега нямаше музика от призрачен грамофон, нито лица в огледалото. Тя е у дома си тук. На сигурно място. У дома.

— Да, само ти и аз, дете — каза Мона на бебето. — Това е нашата къща сега, с Майкъл и с Роуан. И ти обещавам, че ще ти избера интересно име.

Пак седна и започна да пише дори по-бързо от преди:

„Много съм изнервена. Представям си разни неща. Приемам протеини, витамин С за нервите и за общото ми състояние. Чувам гласове точно до ухото си, звучат като… не съм сигурна, но звучат сякаш някой пее или тананика! Сякаш полудявам. Дали е призрак или просто недостиг на витамин В?

В момента тече погребалната церемония за Аарън. Няма съмнение, че и това ми е повлияло.“

Единайсет

— Сигурен ли си, че беше талтош? — попита Роуан. Бе оставила превръзките и антисептичните препарати встрани и си изми ръцете. Стоеше до вратата на банята и гледаше Юри, който вървеше напред-назад, мрачен, ядосан и някак непредсказуем на фона на претрупаната с коприна луксозна стая.

— О, господи, ти не ми вярваш! Талтош беше.

— Може да е бил просто човек, който има причина да те заблуди — каза тя. — Височината сама по себе си не означава непременно, че…

— Не, не, не — прекъсна я Юри със същия маниакален тон, с който бе говорил още откакто ги посрещна на летището. — Не беше човек. Беше… беше красив и някак отвратителен. Кокалчетата на пръстите му бяха огромни, а самите пръсти — много дълги. Лицето му обаче приличаше на човешко. Много, много красив мъж. Това беше Ашлар, Роуан, самият той. Майкъл, разкажи й историята. Свети Ашлар от най-старата църква в Донелайт. Кажи й. О, само да бяха тук записките на Аарън. Знам, че има такива. Той е записал цялата история. Въпреки че вече нямахме връзка с ордена, той не би пропуснал да запише всичко.

— Записа го, синко, бележките му са при нас — каза Майкъл. — А и аз й разказах всичко, което зная.

Майкъл вече бе обяснил това два пъти, ако Роуан не се лъжеше. Постоянните повторения и зацикляния през този ден я измориха. Беше много отпаднала от пътуването. Като цяло се чувстваше слаба и остаряла, дори и да бе хранила някаква надежда за обратното. Слава богу, че поспа в самолета.

Майкъл седеше до страничната облегалка на красивия френски диван, кръстосал крака върху златистите възглавници. Беше свалил сакото си и сега гърдите му изглеждаха масивни в пуловера с висока яка — сякаш криеха сърце, което можеше да бие триумфално още петдесет години. Стрелна потаен и съчувствен поглед към Роуан.