Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 111

Тя се обърна и се върна в къщата, отново влезе в библиотеката.

Седна пред компютъра и започна да пише.

— Нямаше да си човек, ако не изпитваш такива съмнения и подозрения. Как да не се чудиш дали бебето е добре при тези обстоятелства? Без съмнение страхът идва от хормоните и е механизъм за оцеляване. Но ти не си безмозъчен инкубатор. Макар и под въздействието на нови химически вещества, мозъкът ти все още си е твой. Само виж фактите.

Лашър бе направлявал предишното бедствие от самото начало. Без неговата намеса Роуан може би щеше да роди напълно здраво и красиво…

Тя спря. Но в какво точно се изразяваше намесата на Лашър?

Телефонът звънна и я стресна, дори като че я нарани. Тя посегна към слушалката, без да изчака да звънне отново.

— Мона е, говорете.

От другата страна се чу смях.

— Страшен отговор, хлапе.

— Майкъл! Слава богу. Бременна съм, доктор Солтър каза, че няма никакво съмнение.

Чу го да въздиша.

— Обичаме те, скъпа — рече той.

— Къде сте?

— В някакъв ужасно скъп хотел, в апартамент във френски стил, пълен със столове с извити крачета. Юри е добре, Роуан прегледа раната му. Започнала е да се инфектира. Искам да изчакаш малко с разговора с него. Сега е превъзбуден и не е съвсем наясно какво говори. Но иначе е добре.

— Да, разбирам. И без това не искам да му казвам сега за бебето.

— Да, няма да е добре.

— Дай ми номера ви.

Той й го даде.

— Скъпа, добре ли си?

Ето отново, дори той усеща, когато си притеснена. И знае защо може да си притеснена. Не му казвай нищо! Нито дума. Нещо в нея се бе затворило, внезапно изплашено от Майкъл, от човека, с когото така много искаше да говори, с единствения човек, освен Роуан, на когото можеше да се довери.

Трябваше да действа внимателно.

— Да, добре съм, Майкъл. В офиса на Райън имат ли ти номера?

— Нямаме намерение да изчезваме, скъпа.

Тя осъзна, че се взира в екрана, във въпросите, които бе набелязала така логично, така интелигентно: „Колко бързо е протекла бременността на Роуан? Имало ли е признаци на ускорено развитие?“.

Майкъл щеше да знае отговорите. Не, не биваше да продължава.

— Трябва да затварям, скъпа. Ще ти се обадя по-късно. Обичаме те.

— Дочуване, Майкъл.

Тя затвори телефона.

Седя тихо доста време, преди да започне да пише бързо:

„Твърде рано е да им задавам подобни глупави въпроси за бебето, твърде рано е да имам страхове, които могат да се отразят на здравето и спокойствието ми, твърде рано е да притеснявам Роуан и Майкъл, които сега имат много по-сериозни грижи…“

Пак дочу шепот наблизо! Сякаш някой говореше точно до рамото й. Огледа се, стана и прекоси стаята, за да се увери в това, което вече знаеше. В нея нямаше никого, нито призраци, нито дори сенки. Флуоресцентната лампа на бюрото се грижеше за това.

Дали имаше охрана на Честнът? Може би. Но как би могла да чува шепота им през дебелата осемнайсет инча тухлена стена?

Минутите минаваха.

Страхуваше ли се да помръдне? Това е лудост, Мона Мейфеър. Какво си мислиш, че може да е? Джифорд или собствената ти майка? Или пък чичо Жулиен?

Нима не заслужаваше малко почивка сега? Може би тази проклета къща просто си бе обитавана от призраци както винаги, от всякакви призраци, например призрак на прислужница от 1859 или на кочияш, паднал трагично от покрива през 1872 година. Напълно възможно. Семейството не бе записало всичко, което се е случило. Тя започна да се смее.