Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 110

Тя излезе от библиотеката, вървеше съвсем бавно, въпреки че не знаеше защо, освен че се вглеждаше във всичко, покрай което минаваше. Излезе в градината, която изглеждаше великолепно зелена, пролетните азалии бяха готови да цъфнат, а лилиите бяха осеяни с пъпки. Миртите бяха изпълнени с мънички зелени листенца, заради които изглеждаха огромни.

Зимата си беше отишла. Топлината се бе завърнала и въздухът се дишаше лесно.

Тя стоеше до задната порта на градината и гледаше към дъба на Деидре и масата, където бе седяла Роуан. Там растеше свежа зелена трева, по-светла и по-зелена от тревата наоколо.

— Джифорд? — прошепна Мона. — Лельо Джифорд. — Но знаеше, че не очаква да получи отговор от призрак.

Дори се страхуваше от откровение, от видение, от ужасната дилема. Сложи ръка на корема си и я задържа там.

— Призраците вече ги няма — каза тя. Осъзна, че говори колкото на бебето, толкова и на самата себе си. — С това се свърши. Няма да имаме нужда от тях, ти и аз. Не, никога. Те бяха дошли да убият дракона и сега, когато той вече бе мъртъв, бъдещето е наше — твое и мое — и ти никога няма дори да осъзнаеш какво се е случило, не и преди да пораснеш и да станеш много умно. Ще ми се да знаех момче ли си, или момиче. Искам да знам какъв цвят е косата ти — ако имаш такава. Искам да ти дам име. Да, име.

Тя прекъсна малкия си монолог.

Имаше чувството, че някой й заговори — някой много близо й прошепна нещо — само част от изречение и млъкна. Не успя да го разбере. Дори се обърна и се огледа. Но, разбира се, до нея нямаше никого. Охранителите обикаляха покрай оградата. Така им беше наредено, освен ако не чуят нещо тревожно в къщата.

Тя се свлече до желязната колона на оградата. Очите й пробягаха по тревата и после по дебелите черни клони на дъба. Новите листа бяха избуяли ярки и ментовозелени. Старите изглеждаха прашни и тъмни, готови да изсъхнат и да паднат. Дъбовете в Ню Орлиънс всъщност никога не оставаха голи и слава богу. Но през пролетта се прераждаха.

Тя се обърна и погледна вдясно — към предната част на имението. Мярна проблясък на синя риза отвъд предната ограда. Тук бе по-тихо, отколкото когато и да било. Вероятно дори Еужения бе отишла на погребението на Аарън. Поне се надяваше да го е направила.

— Никакви призраци, никакви привидения — каза Мона. — Никакъв шепот от леля Джифорд.

Дали наистина искаше да чуе такъв? За пръв път в живота си не беше сигурна. Самата мисъл за призраци и привидения я объркваше.

Сигурно е било бебето, помисли си тя, една от онези мистериозни умствени промени, които те сполетяват, макар и така рано, и те водят към уседналия, непроменлив живот. Сега не ставаше дума за призраци. Бебето бе всичко. Бе прочела доста за тези физически и ментални промени миналата нощ в книгите за бременност. Имаше още много за четене.

Бризът се прокрадна през храсталака, грабваше откъснати цветчета и листа, пръскаше ги по лилавите плочи, а после отмираше съвсем. От земята лъхна топлина.