Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 108

— Какво направи тя?

— И защо питаш?

— Защото вярвам в сънища. Райън, моля те, кажи ми. Опитай да си спомниш какво направи Джифорд.

Той сви рамене и леко се усмихна.

— Копаеше дупка. Мисля, че беше под някакво дърво. Май бе дъбът на Деидре. Да, там беше, а пръстта бе струпана около нея.

За миг Мона не отговори. Беше така шокирана, че се опасяваше гласът да не й изневери.

Той отново се отнесе нанякъде, гледаше през прозореца, сякаш вече бе забравил за какво говорят.

Мона почувства силно главоболие и в двете слепоочия. Може би й прилошаваше от движението на колата. Нали така става, когато си бременна, дори и бебето да е нормално.

— Чичо Райън, не мога да ида на погребението на Аарън — каза тя внезапно. — Прилоша ми от пътуването. Искам да дойда, но не мога. Ще трябва да се прибера. Знам, че звучи глупаво и егоистично, но…

— Ще те закарам право у вас — каза той галантно, посегна и включи интеркома. — Клем, откарай Мона на Първа улица. — После прекъсна връзката. — Имаше предвид Първа улица, нали?

— Да, всъщност, да — отвърна тя. Беше обещала на Роуан и Майкъл веднага да се премести — така и бе сторила. Освен това там се чувстваше повече у дома си, отколкото на Амелия стрийт. Майка й вече я нямаше, а баща й бе мъртво пиян. Ставаше само понякога през нощта, за да потърси нова бутилка и цигари или пък мъртвата си жена.

— Ще се обадя на Шелби да остане с теб — каза Райън. — Ако Беатрис няма нужда от мен, аз също ще дойда.

Беше много притеснен. Това бе съвсем нова ситуация за него, разбира се. Сега се бе концентрирал върху Мона, но позитивно, както се грижеше за нея, когато бе много малка и Джифорд я обличаше с дантели и панделки. Трябваше да се досети, че Райън ще реагира така. Той обичаше бебетата. Обичаше децата. Всички ги обичаха.

„Аз вече не съм дете за тях, не съм“, каза си Мона.

— Не, нямам нужда от Шелби — каза тя. — Искам да остана сама. Само с Еужения. Всичко ще е наред. Ще подремна. Горе има хубава стая, ще подремна там. Никога не съм оставала сама в къщата. Трябва да помисля и да осъзная какво чувствам. Освен това охраната там е като чуждестранния легион. Никой не може да проникне в къщата.

— Значи нямаш нищо против да останеш сама там?

Очевидно той нямаше предвид евентуални натрапници, а старите легенди, историите, които я вълнуваха толкова много преди. Сега те й се струваха някак далечни, романтични.

— Не, защо да имам нещо против? — попита тя нетърпеливо.

— Мона, ти си вече млада жена — рече той и се усмихна по доста нетипичен за него начин. Вероятно изтощението и мъката все пак го бяха довели до състояние, в което бе възможно да му се случи нещо толкова спонтанно. — Не се притесняваш от бебето и не се страхуваш от къщата.

— Райън, никога не съм се страхувала от тази къща. Никога. А колкото до бебето, точно в момента ми е зле. Мисля, че ще повърна.

— Но ти се страхуваш от него, Мона — каза той искрено.