Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 106

Трябва да направи кукли, които могат да пеят, да пеят наистина — не като онези механични играчки, а кукли с електронни гласове, които ще пеят вечно. А когато дойде краят на света, куклите ще пеят в руините.

Десет

— Няма съмнение — каза доктор Солтър и остави картонената папка на края на бюрото. — Само че не се е случило преди шест седмици.

— Как така? — попита Мона. Мразеше тази малка стая за прегледи, защото нямаше никакви прозорци. Задушаваше се в нея.

— Защото си вече в третия месец. — Лекарката се приближи към масата. — Ето, искаш ли да го усетиш? Дай ръка.

Мона я остави да я хване за китката и да сложи ръката й върху корема.

— Натисни силно. Усещаш ли? Ето го бебето. Защо според теб носиш такива широки дрехи? Защото не можеш да търпиш да те стягат в кръста, нали така?

— Не, леля ми ги купи. Те просто си бяха там, в гардероба. — С какво бе облечена сега, о, да, с черна пола, като за погребение, или пък просто за да изглежда изящно на високите обувки в черно и бяло. — Не може да съм бременна от толкова време — настоя Мона. — Просто не е възможно.

— Иди си вкъщи и провери календарчето в компютъра си. Бременността е на три месеца.

Мона се изправи, скочи от масата за прегледи и приглади черната пола. Бързо нахлузи обувките. Нямаше нужда да ги откопчава и закопчава, макар че ако леля Джеф я видеше да обува така тези скъпи обувки, сигурно щеше да изпищи от ужас.

— Ще тръгвам — каза тя. — Трябва да ида на едно погребение.

— Нали не е на онзи нещастен човек, който се ожени за братовчедка ти и бе прегазен от кола.

— Да, неговото погребение. Виж, Анели. Не можем ли да направим някакво изследване, на което се вижда плодът.

— Да, така ще потвърдя с точност думите си — че си бременна вече в дванайсетата седмица. А сега ме чуй, ще трябва да пиеш всички витамини, които ще ти предпиша. Един тринайсетгодишен организъм не е готов да роди дете.

— Добре, искам да си запиша час за изследването. — Мона тръгна към вратата, но спря с ръка на дръжката. — Не, размислих. Не искам изследване.

— Защо?

— Не зная. Нека оставим нещата така за известно време. Пък и тестовете са страшнички, нали?

— Господи, защо пребледня така?

— Не съм, просто се канех да припадна като жените по филмите.

Тя излезе навън и прекоси малкия, покрит с килим външен офис. Излезе бързо, въпреки че лекарката викаше след нея. Вратата се затръшна силно и Мона се затича към остъкленото фоайе.

Колата я чакаше до тротоара. Райън стоеше до нея със скръстени ръце. Беше облечен в тъмносиньо за погребението и изглеждаше почти както винаги — само дето очите му бяха насълзени и като цяло имаше много уморен вид. Той отвори вратата пред Мона.

— Е, какво каза доктор Солтър? — попита той, обърна се и я изгледа с тревога от глава до пети.

Много й се искаше да спрат да я гледат така.

— Е, да, бременна съм — отвърна тя. — Всичко е наред. Да се махаме оттук.

— Тръгваме. Нещастна ли си? Може би ти трябва време да го осъзнаеш.