Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 107

— Не, разбира се, че не съм нещастна. Защо ще съм нещастна? Просто си мислех за Аарън. Майкъл и Роуан обадиха ли се?

— Не още. Вероятно в момента спят. Какво става, Мона?

— Стига, Райън, моля те. Хората постоянно ме питат какво става. Нищо не става. Просто всичко се случва… ужасно бързо.

— Много си странна — отбеляза Райън. — Изглеждаш изплашена.

— Не, само се чудя какво ли е да имам дете. Ти каза ли вече на всички? Нали няма да има конско?

— Не е необходимо — отвърна той. — Ти си наследницата… Никой не би ти казал нищо. Ако някой би се осмелил, това ще съм аз. Но някак не мога да се принудя да ти прочета обичайните лекции, предупреждения и упреци.

— Ами хубаво — рече тя.

— Изгубихме толкова много, а този нов живот за мен е като пламък, затова ще направя всичко възможно да го опазя.

— О, станал си странен, Райън. Май наистина си уморен. Трябва ти малко почивка.

— Не искаш ли да ми кажеш?

— Какво да ти кажа?

— Ами кой е бащата, Мона. Възнамеряваше да ни кажеш, нали? Братовчед ти Дейвид ли е?

— Не, не е Дейвид. Забрави за него.

— Значи Юри?

— Ама какво е това? Разпит? Аз си знам кой е бащата, ако това се чудиш, но не искам да говоря сега. Пък и неговата идентичност може да бъде потвърдена още щом се роди детето.

— И преди това.

— Не искам да забивате игли в детето ми! Няма да позволя да му се случи нищо. Обясних ти, че знам кой е бащата. Ще ти кажа, когато… когато му дойде времето.

— Майкъл Къри е, нали?

Тя се обърна и се втренчи в него. Твърде късно бе да игнорира въпроса.

Той видя отговора, изписан на лицето й. И изведнъж започна да изглежда много изморен, лишен от всякакви опори. Приличаше на човек, който взема силни успокоителни, стана леко превъзбуден и по-рязък от обикновено. Добре че бяха в лимузината и не караше той. Иначе сигурно щеше да налети на някоя ограда.

— Джифорд ми каза — рече той съвсем бавно, като упоен. Обърна се към прозореца. Движеха се бавно по Сейнт Чарлз авеню, по най-красивата част от булеварда — с най-новите имения и най-старите дървета.

— Моля? — попита Мона. — Джифорд ли ти каза? Райън, добре ли си? — Какво ли щеше да стане с това семейство, ако Райън излезеше от релси? И така си имаха достатъчно грижи. — Райън, отговори ми.

— Сънувах я снощи — каза той и най-сетне се обърна към нея. — Джифорд ми каза, че Майкъл Къри е бащата.

— А тя щастлива ли беше, или нещастна?

— Щастлива или нещастна — повтори той замислено. — Всъщност не мога да си спомня.

— Чудесно! — въздъхна Мона. — Дори и сега, когато е мъртва, никой не обръща внимание на думите й. Тя се явява в съня ти, а ти не си й обърнал внимание.

Това го сепна, но той не опита да се защити. Само я погледна някак разсеяно и много спокойно.

— Беше хубав сън, много хубав. Бяхме заедно.

— А тя как изглеждаше? — Наистина му имаше нещо. „Божичко, вече съм сама, помисли си Мона. Аарън е мъртъв. Беа се нуждае от съчувствие. Роуан и Майкъл още не са се обадили, всички сме изплашени, а Райън не е на себе си и вероятно така е по-добре за него.“

— Как изглеждаше Джифорд? — отново попита тя.

— Хубава, както винаги. За мен винаги е изглеждала хубава, без значение дали е на двайсет и пет, на трийсет и пет или дори на петнайсет. Тя винаги ще си остане моята Джифорд.