Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 105

Дора би спорил с всеки, че Самюъл притежава някаква груба красота, но каква полза имаше?

— Намери ли Юри? — попита джуджето.

— Не — отвърна Аш, който остана коленичил до него, за да не се налага да говори високо. — Не търсих него, Самюъл. Къде да го търся в цял Лондон?

— Да, няма как — въздъхна Самюъл. — Аз гледах навсякъде. Обиколих няколко кръчми. Страхувам се, че ще се опита да се върне, а те ще се опитат да го убият.

— Той сега има много съюзници, а един от враговете му вече е мъртъв. Целият орден бе вдигнат на крак. Това вероятно ще е добре за него. Аз убих директора.

— Защо, за бога, си го направил? — Самюъл се опита да се надигне на лакът и да се изправи, но накрая се наложи Аш да му помогне.

Джуджето седна със свити колене и загледа смръщено приятеля си.

— Направих го, защото този човек беше покварен и долен лъжец. В Таламаска всяка поквара е много опасна. А и той знаеше какво представлявам. Реши, че съм Лашър. Оправда се със Старшите, когато го заплаших. Никой лоялен член на ордена не би споменал Старшите пред външен човек, нито пък би се защитил с тях така открито.

— И ти го уби.

— Със собствените си ръце, както винаги. Стана бързо. Той не страда много. Видях и неколцина от останалите. Не знаеха какво представлявам. Така че покварата вероятно е на самия връх и не е проникнала сред редовите членове. Ако пък е проникнала, те надали го осъзнават. Не могат да разпознаят талтош, щом го видят, даже когато им се предоставя възможност да изследват такъв екземпляр.

— Екземпляр значи — рече Самюъл. — Искам да се върна в долината.

— Не искаш ли да ми помогнеш, за да бъде долината в безопасност и твоите отвратителни малки приятелчета да могат да си свирят на гайдите и да си танцуват на воля, да убиват нищо неподозиращи хора и да варят костите им в казани?

— Изразяваш се доста грубо.

— Нима? Вероятно.

— Какво ще правим сега?

— Нямам представа. Ако Юри не се върне до сутринта, ще трябва да се махнем оттук.

— Но на мен ми харесва „Кларидж“ — изръмжа Самюъл. Политна напред и затвори очи още щом главата му докосна възглавницата.

— Самюъл, би ли ми припомнил нещо — каза Аш.

— Какво?

— Какво е силогизъм?

Самюъл се засмя.

— Да ти припомня? Та ти никога не си знаел какво е силогизъм. Какво изобщо знаеш за философията?

— Знам доста — каза Аш и се опита да си спомни. „Всички хора са зверове. А зверовете са свирепи. Затова и хората са свирепи.“

Отиде в спалнята и си легна.

За миг отново видя вещицата с хубавата коса, която Юри обичаше. Представи си голите й гърди, как се притискат нежно към лицето му и как косата й ги покрива като огромна мантия.

После бързо заспа. Сънува, че върви през музея с куклите. Мраморните плочки бяха току-що излъскани и цветовете им бяха ярки — как само контрастираха помежду си. Всички кукли в стъклените витрини започнаха да пеят — модерни кукли, антични кукли, грозни и красиви кукли. Френските кукли затанцуваха, завъртяха малките си роклички, кръглите им личица сияеха от радост. А великолепните порцеланови кукли, неговите кралици, най-скъпите му съкровища, пееха с високо сопрано, очите им блестяха на флуоресцентните светлини. Никога не бе чувал подобна мелодия. Бе толкова щастлив.