Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 102

Мъжът не изглеждаше изненадан, само много изплашен. Беше едър, в добро здраве, с излъчването на изпечен в битките генерал, който знае, че посетителят му е много опасен. Дори не се опита да се престори на изненадан. И жената забеляза това.

— Не знаех, че смятат да го направят. Казаха, че си мъртъв, че си унищожен.

— Аз ли?

Мъжът отстъпи назад. Беше обзет от ужас.

— Не аз наредих да убият Аарън. Дори не знаех каква е целта, нито защо искат да те доведат тук. Не зная почти нищо.

— Какво означава това, Антон? — попита жената. — Кой е този човек?

— Човек ли? Човек. Това не е съвсем подходящо определение — каза Антон. — Това пред нас е…

— Разкажи за твоето участие във всичко това — каза Аш.

— Не! — извика Антон. — Аз съм директорът на ордена. Бях изпратен тук, за да съблюдявам изпълнението на желанията на Старшите.

— Без значение какви са тези желания?

— И кой си ти да ми държиш сметка?

— Не нареди ли ти на хората си да доведат талтоша?

— Да, но това искаха Старшите! — каза мъжът. — Каква вина имам аз? Нима съм отговорен, че изпълнявах нареждания. Старшите подбраха онези мъже, не аз. — Той си пое дълбоко дъх, без да откъсва очи от Аш, оглеждаше го от горе до долу. — Нима не разбираш в какво положение съм? Нима не разбираш, че Старшите са решили съдбата на Аарън.

— И ти приемаш това? А останалите?

— Никой не знае и не бива да узнава — каза мъжът с негодувание.

Жената ахна така, сякаш се бе надявала, че Аарън не е мъртъв. Сега вече беше сигурна.

— Трябва да кажа на Старшите, че си тук — рече Антон. — Трябва да докладвам за появата ти веднага.

— И как ще го направиш?

Мъжът посочи към факса на бюрото си. Кабинетът му бе огромен. Аш едва сега забеляза машината. Факсът бе най-обикновен — с много лампички и няколко тави за хартия. В самото бюро имаше много чекмеджета. Вероятно в някое от тях се криеше пистолет.

— Трябва да ги известя незабавно — каза мъжът. — Ще се наложи да ме извините за малко.

— Не мисля така — рече Аш. — Вие сте покварен. Не сте добър. Виждам това. Вие сте изпратили хора от ордена да наранят други.

— Така ми наредиха Старшите.

— Наредиха или платиха?

Мъжът замълча. Погледна жената с паника в очите.

— Извикай помощ — извика й той и обърна очи към Аш. — Казах, че ми наредиха да те доведа тук. Какво се е случило междувременно, не е моя работа. Старшите казаха да дойда тук и да направя каквото трябва, на всяка цена.

Жената бе видимо шокирана.

— Антон — прошепна тя, но не направи никакъв опит да стигне до телефона.

— Давам ти последен шанс — рече Аш — да ми кажеш нещо, което ще ме възпре да те убия. — Това беше лъжа. Той го осъзна още щом изрече думите, но от друга страна, мъжът наистина можеше да каже нещо.

— Как смееш! — изсъска Антон. — Само да повиша глас и веднага ще дойдат да ми помогнат.

— Ами направи го тогава! — рече Аш. — Тези стени са дебели, но пък защо да не опиташ.

— Вера, извикай помощ! — изкрещя Антон.

— И колко, казваш, ти платиха? — попита Аш.

— Ти не знаеш нищо!

— Напротив, знам. А ти знаеш какво представлявам, но нищо друго. Твоята съвест е покварена. Ти се страхуваш от мен. И лъжеш. Да, лъжеш. Било е много лесно да те подкупят. Предложили са ти кариера и пари и ти си се съгласил да сториш зло.