Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 737

Чу някъде далече звук от набиране на телефон. Гласът й бе така слаб, а думите… какво казваше? Говореше с Аарън. Да, с Аарън…

Когато го вдигнаха, той промълви името му.

— Отиваш при Аарън, Майкъл — прошепна тя. — Той ще се погрижи за теб.

„Не и без теб, Роуан“, опита се да каже той, но отново потъна в мрак. Колата потегли и той чу нечий мъжки глас: „Ще се оправите, господин Къри. Ще ви заведем при вашия приятел. Просто си почивайте. Доктор Мейфеър, каза, че ще се оправите“.

Ще се оправите…

Наемници. Вие не разбирате. Тя е вещица и ме омагьоса с отровата си, както Шарлота е сторила с Петир, наговорила ви е куп лъжи.

Петдесет и едно

Само дървото светеше. Цялата къща тънеше в топъл сумрак. Студът чукаше по прозорците, но не можеше да влезе.

Роуан седеше по средата на дивана с кръстосани крака и скръстени ръце. Взираше се към другия край на стаята — към дългото огледало, в което едва се различаваше бледото сияние на полилея.

Стрелките на стенния часовник бавно пълзяха към полунощ.

А тази нощ значеше толкова много за теб, Майкъл. Искаше да сме заедно. Но дори да беше на другия край на света, нямаше да си по-далече от мен сега. Всички така прости и прекрасни неща са далече от мен, като в онази Коледа, когато Лемли ме водеше от стая в стая в своята тайна, потънала в мрак лаборатория. Какво общо могат да имат тези ужаси с теб, мили мой?

Цял живот — бил той къс или дълъг, или вече към края си — щеше да помни лицето на Майкъл, когато го удари; щеше да помни гласа му, когато я молеше, щеше да помни ужаса му, когато заби иглата в ръката му.

Но тогава защо не чувстваше нищо? Защо беше така празна и изсушена отвътре? Беше боса, меката фланелена нощница висеше свободно по тялото й. Коприненият китайски килим под краката й беше топъл. И все пак се чувстваше съвсем гола, изолирана, сякаш нищо не можеше да я стопли, да я успокои, дори да се докосне до нея.

Нещо се раздвижи в средата на стаята и Роуан потрепери, когато малките сребърни камбанки звъннаха едва доловимо в тишината. Мъничките ангели с позлатени крилца затанцуваха на дългите златни нишки.

Мракът се събираше, уплътняваше се.

— Настъпва часът, любима. Моят час.

— О, ти си имал поетична душа — каза тя, заслушана в слабото ехо на собствения си глас.

— Получих поетичността си от хората, любима. От онези, които хиляди години са чакали тази нощ на всички нощи.

— И сега възнамеряваш да ме посветиш в науката, защото аз не знам как да те пренеса в този свят.

— Нима? Нима вече не си разбрала?

Тя не отговори. Обвивката на сънищата я обгръщаше все по-плътно, образите застиваха и после отминаваха, студът и самотата нарастваха и ставаха непоносими.

Мракът се сгъстяваше. Завихряше се и оформяше фигура. Стори й се, че дори различи човешки кости. Те като че танцуваха, събираха се и после се покриваха с плът под сиянието на дръвчето. Искрящите зелени очи внезапно се втренчиха в нея.

— Времето почти настъпи, Роуан — каза той.

Изумена, тя видя, че устните му се движат. Видя и проблясването на зъбите. Осъзна, че е станала от дивана и вече стои съвсем близо до него. Съвършената красота на лицето му я зашемети. Той сведе поглед към нея и очите му леко притъмняха. Русите мигли изглеждаха златисти на тази светлина.