Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 735

Студена като Тихия океан през онази лятна неделя, когато бе стоял на скалите леко изплашен и с опустяла душа. Пътеката, прокарана от онзи миг до сега, му изглеждаше невероятно дълга. Сякаш цялата му енергия и воля го бяха напуснали, а студената стая го държеше като затворник. Не можеше да помръдне дори пръст, за да се стопли или да намери убежище.

Мина много време. Той седна до масата, запали цигара и се загледа в здрачаващото се небе. Снегът бе спрял, но земята бе покрита с нова чиста белота.

Беше време да приготви вечерята. Знаеше го, но не можеше да помръдне. Изпуши още една цигара. Малкото червено огънче го успокояваше. Загаси я, но остана на мястото си, както бе седял с часове в стаята си на Либърти стрийт, заливан от пристъпи на тиха паника, неспособен да помръдне, неспособен дори да мисли.

Не знаеше от колко време седи така.

Изведнъж светлините край басейна се запалиха и заискряха в мрака на нощта, превръщайки водата в огромно синьо огледало. Мрачната зеленина наоколо като че оживя, опъстрена с бяло. Земята бе обвита от призрачно лунно сияние.

Не беше сам. В момента, в който го осъзна, разбра, че е достатъчно да обърне глава, за да я види — застанала със скръстени ръце до вратата на килера. Главата и раменете й се открояваха на фона на светлите шкафове. Дъхът й излизаше с тихо, едва доловимо свистене.

Погълна го най-чистият страх, който бе изпитвал в живота си. Стана, пъхна пакета с цигарите в джоба си и когато вдигна очи, нея вече я нямаше.

Тръгна подире й, прекоси бързо тъмната трапезария и отново се озова в коридора. Тогава я видя, чак в другия му край, осветена от коледното дърво. Бе застанала срещу високата предна врата.

Контурът на вратата се открояваше съвсем ясно около нея и тя изглеждаше съвсем мъничка. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова повече го поразяваше неподвижността й. Беше ужасен от онова, което щеше да види, когато различеше чертите й в тъмното.

Но не видя ужасното каменно лице от предната нощ. Тя просто го гледаше и мекото сияние на дръвчето се отразяваше в очите й.

— Мислех да приготвя вечеря. Купих всичко. Оставих го в кухнята. — Колко несигурен звучеше. Колко нещастен. Опита се да се вземе в ръце. Пое си дълбоко дъх и пъхна пръсти в джобовете на джинсите си. — Виж, мога да започна веднага, купих съвсем малка пуйка. Ще стане за няколко часа, имаме всичко. Оставих я в кухнята. Ще подредим на масата красивия порцелан. Никога не сме го използвали. Никога не сме вечеряли на онази маса. Все пак е… Коледа.

— Трябва да си тръгнеш — каза тя.

— Какво… не те разбирам.

— Трябва веднага да се махнеш оттук.

— Роуан!

— Върви си, Майкъл. Трябва да остана сама.

— Скъпа, не разбирам, какво говориш?

— Махай се, Майкъл! — Гласът й стана по-нисък, по-твърд. — Искам да се махнеш.