Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 736

— Но, Роуан, Коледа е. Не искам да си тръгвам.

— Това е моята къща и аз ти казвам да се махаш. Махай се веднага.

Той се втренчи в нея за момент и видя как се промени лицето й — устата й се разкриви, а очите й се присвиха. Тя сведе леко глава и го изгледа изпод вежди.

— Ти… не те разбирам, Роуан. Осъзнаваш ли какво говориш?

Тя пристъпи към него и той се стегна, не искаше да се поддава на страха. Всъщност той вече бе започнал да се претопява в гняв.

— Отивай си, Майкъл — изсъска тя. — Махай се от тази къща и ме остави да свърша каквото трябва.

Внезапно ръката й полетя напред и преди той да осъзнае какво става, го зашлеви през лицето.

Ужили го болка. Гневът му избухна, но горчилката и мъката бяха много по-силни. Той се втренчи в нея, шокиран и вбесен.

— Това не си ти, Роуан! — каза и посегна към нея, но ръката й отново полетя напред и го отблъсна силно към стената. Загледа я вбесен и объркан. Тя се приближаваше, очите й горяха на сиянието от салона.

— Махай се оттук — прошепна тя. — Не чуваш ли какво ти казвам?

Зашеметен, той гледаше как пръстите й се впиват в ръката му. Тя го блъсна наляво, към предната врата. Силата й беше изумителна, нечовешка и от нея струеше злоба; старата маска на омраза отново бе покрила лицето й.

— Махай се веднага от къщата, заповядвам ти — каза тя и пусна ръката му. Стисна дръжката, завъртя я и отвори вратата. Нахлу мразовит вятър.

— Как можеш да се държиш така с мен! — промълви той. — Роуан, отговори ми. Как можеш?

Отчаян, той посегна към ръката й и този път нищо не го спря. Хвана я, разтърси я и главата й се килна за миг настрани. После тя се обърна и се втренчи в него. Предизвикваше го да продължи, безмълвно му заповядваше да я пусне.

— За какво си ми мъртъв, Майкъл? — прошепна тя. — Ако ме обичаш, тръгвай веднага. Ще се върнеш, когато ти се обадя. Трябва да го направя сама.

— Не мога. Не искам.

Тя му обърна гръб и тръгна по коридора, а той я последва.

— Няма да си отида, чу ли? Не ми пука какво става, няма да си тръгна. Не можеш да ме гониш.

— Знаех си, че няма да искаш — каза тихо тя, когато той я последва в тъмната библиотека. Тежките кадифени завеси бяха затворени и той едва различаваше фигурата й, когато тя тръгна към писалището.

— Роуан, не можем да продължаваме да мълчим така. То ни унищожава. Чуй ме, моля те.

— Майкъл, моят красив архангел — каза тя, с гръб към него. Гласът й звучеше приглушено. — По-скоро си готов да умреш, отколкото да ми повярваш, нали?

— Роуан, ще се боря с него с голи ръце, ако трябва. — Тръгна към нея. Къде, по дяволите, бяха лампите в тази стая? Посегна към месинговата настолна лампа до креслото, но в същия миг Роуан се обърна и се втурна към него.

В ръката й имаше спринцовка.

— Недей, Роуан!

Иглата потъна в ръката му.

— Господи, какво ми направи! — Вече падаше на една страна, сякаш краката му бяха отсечени. Преобърна лампата на пода и се просна до нея, взрян в острия шип на счупената крушка.

Опита се да изрече името й, но устните му не помръдваха.

— Спи, любов моя — каза тя. — Обичам те. Обичам те с цялото си сърце.