Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 739

— Господи! Господи, помогни ми! — прошепна тя и ръцете й се плъзнаха към корема, събрани на кръст, като че да му попречи да не се пръсне. Очите й не се откъсваха от Лашър. — Умри, кучи сине, умри!

Стрелките на часовника помръднаха и малката застана точно върху голямата. Прозвуча първият удар.

— Христос се роди, Роуан — извика той, гласът му още беше силен, когато образът му започна да се разтваря в огромен кипящ облак от мрак, който закри часовника, издигна се към тавана и се нави като фуния. Роуан изпищя и притисна гръб към стената. Мертеците и стените се разтресоха и тя усети тътен като при земетресение.

— Не! Господи, не! — запищя тя, завладяна от паниката. Обърна се и затича през салона към вратата. Стисна дръжката. „Господи, Майкъл, Аарън, помогнете ми!“

Някой трябваше да чуе писъците й. Бяха оглушителни. Разкъсваха я.

Но тътенът се засили и тя усети как невидими ръце стиснаха раменете й. Блъснаха я грубо към вратата, тя изпусна дръжката и падна на колене. Усети силна болка в слабините. Около нея се спускаше мрак, а жегата нарасна.

— Не, не и детето ми. Ще те унищожа, с последния си дъх ще те унищожа. — Извърна се с отчаяната сила на гнева и заплю мрака пред себе си. Ръцете я обгърнаха и я повалиха на пода.

Тилът й се удари във вратата, а после и в пода, краката й бяха изпънати напред. Тя се взираше нагоре, опитваше се да се изправи, но ръцете й не я слушаха, а тъмнината кипеше над нея.

— Проклет да си, да се продъниш в ада дано. Умри, умри, като онази старица! Умри! — изпищя тя.

— Да, Роуан, твоето дете, детето на Майкъл!

Гласът я обгръщаше отвсякъде, както мракът и жегата. Главата й отново бе блъсната назад, ръцете й бяха приковани към пода. Беше разпъната и безпомощна.

Мракът отново се развълнува, нави се и се стрелна надолу. Стрелна се в нея, проникна, разкъса я. Сякаш огромен юмрук се вряза в утробата й и тялото й се сгърчи, щом болката го впримчи в огромен раздиращ обръч — виждаше го, искрящ под затворените си клепачи.

Жегата беше непоносима. Болката идваше отново, вълна след вълна, и от нея рукна кръв и околоплодна течност.

— Убиваш го, изчадие такова, убиваш бебето ми! Проклет да си! Господи, помогни ми! Господи, върни го в ада! — Започна да удря ръце в стената, извиваше се по хлъзгавия мокър под. Жегата я убиваше, изпълваше дробовете й.

Къщата гореше. Сигурно гореше. Тя самата гореше. Жегата пулсираше вътре в нея и дори й се стори, че вижда извисяващите се пламъци. Но не, просто бе изригнала зловеща червена светлина. Някак бе успяла да застане на четири крака. Знаеше, че тялото й е вече празно, детето й го нямаше. Сега просто се опитваше да избяга, да стигне до вратата, с отчаяно усилие и раздирана от болка.