Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 732

Много харесаха скъпоценните украшения за елхата и макар че бяха помолени да не носят нищо, оставиха малките си подаръци под нея.

На моменти имаше чувството, че няма да издържи. Качваше се на третия етаж, излизаше на терасата над северната стая и стоеше близо до парапета, загледан към центъра и светлините на града. Снегът се бе натрупал по покрива, беше гравирал первазите на прозорците, фронтоните и комините. Сипеше се, фин и красив, докъдето поглед стигаше.

Това беше всичко, за което бе мечтал, разкошно и пълно — като сватбата. Но и никога не се беше чувствал така нещастен. Сякаш онова нещо го бе стиснало за гърлото и беше бръкнало в душата му. Изпитваше тежка, горчива печал.

Дори му се струваше, че усеща създанието в тихите кътчета на къщата, далече от гостите. Когато докоснеше с голи ръце рамките и дръжките на вратите, пред очите му в сенките просветваха мълниеносни образи.

— Тук си, Лашър. Знам, че си тук.

Нещо се отдръпваше пред него в мрака, играеше си с него, плъзгаше се по тъмните стени далече от допира му, а после се разтваряше и Майкъл се озоваваше съвсем сам в най-горния коридор, насред сумрака.

Ако някой го видеше сега, щеше да го помисли за луд. Засмя се. Сигурно и Даниъл Макинтайър бе изглеждал така към края на живота си — пиян и блуждаещ като безумец. Ами останалите съпрузи, които са усещали тайната? Отивали са при любовниците си — и към сигурната си смърт — или пък са потъвали в безразличие. Какво ли щеше да се случи с него?

Но това не беше краят. Само началото. Тя щеше да се преструва още известно време. Искаше му се да вярва, че зад безмълвните й молби любовта чака да се разкрие отново.

Най-сетне всички си тръгнаха — последните покани за коледни вечери бяха тактично отклонени, бяха дадени обещания за бъдещи сбирки. Леля Вив щеше да вечеря с Беа на Коледа и не трябвало да се притесняват за нея. Можели да се отдадат на усамотението си.

Бяха разменени моментни снимки, а спящите деца бяха отнесени от диваните. И последните прегръдки приключиха и най-после всички си тръгнаха в студената ясна нощ.

Изтощен от напрежението и смразен от тревога, той заключи вратата след тях. Вече нямаше нужда да се усмихва, нито да се преструва. Какво ли усилие бе коствало всичко това на нея?

Страхуваше се да се качи горе. Обиколи къщата, за да провери прозорците, после и малките зелени светлинки на панела на алармената инсталация и завъртя крановете, за да не замръзнат тръбите.

Накрая застана насред салона, пред красивото дръвче.

Беше ли преживявал по-горчива и самотна Коледа? Би дал воля на гнева си, ако имаше смисъл.

Полежа малко на дивана, почака огъня в камината да догори. Говореше си наум с Жулиен и Дебора, за хиляден път тази нощ ги питаше какво трябва да стори.

Накрая се качи горе. Спалнята беше тиха и тъмна. Роуан се бе завила с одеяла и само косата й се виждаше на възглавницата. Лицето й бе извърнато на другата страна.

Колко пъти тази нощ се бе опитвал безуспешно да улови погледа й? Дали някой бе забелязал, че си размениха само няколко кратки думи? Всички бяха толкова сигурни в тяхното щастие. Точно както и той бе сигурен преди.