Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 731

Дали на бебето в утробата й му беше студено?

Лемли беше казал: „Има хиляди, милиони, изхвърлят ги като боклук в отпадните ями на света — всички тези мънички мозъчета и органи биват изгубени“.

Мрак, а те всички идваха. Много важно беше да се преструва, че всичко е нормално. Вървеше колкото можеше по-бързо. Гърлото й гореше. Но студът беше приятен, смразяваше я, потушаваше треската вътре в нея.

Ето я и къщата, тъмна и очакваща. Беше се върнала навреме. Държеше ключа в ръка.

— Ами ако не мога да го отпратя утре? — прошепна тя. Стоеше пред портата и гледаше към празните прозорци на къщата. Също като първата нощ, когато Карлота й бе казала: „Ела при мен. Направи своя избор“.

Трябва да го отпратиш. Утре по мръкнало, скъпа моя. Иначе ще го убия.

— Не! Не бива дори да го изричаш. Чу ли ме? Нищо не бива да му се случи, никога. Чу ли?

Тя стоеше пред портата и си говореше сама на глас. Снегът се сипеше около нея. Сняг в рая, сипеше се по замръзналите листа на банановите дървета, стелеше се покрай високите дебели стъбла на бамбука. Но какво би бил раят без красотата на снега?

— Разбра ли ме? Не може да го нараниш. Забранявам ти. Обещай ми. Нека сключим съглашение. Никога да не нараняваш Майкъл.

Както желаеш, скъпа моя. Аз също го обичам. Но той не може да застава между нас в нощта на всички нощи. Звездите се движат към перфектната конфигурация. Те са моите вечни свидетели, стари колкото мен, и ще ме огряват, когато моментът настъпи. Моят момент. Ако искаш да спасиш смъртния си любим от моя гняв, ще трябва да го отпратиш далече от очите ми.

Петдесет

Беше два сутринта, когато и последните гости си тръгнаха. Никога не беше виждал толкова много щастливи хора, които нямаха и представа за онова, което се случваше в действителност.

Но какво всъщност се случваше? Къщата бе изпълнена с топлина, със смехове и песни, с огньове в камините, а отвън снегът се сипеше и покриваше дърветата, храстите и пътеките с искрящата си белота. Защо да не си прекарват добре?

Как се смееха, когато се подхлъзваха по покритите със сняг плочи и ледът хрускаше под краката им. Децата си правеха снежни топки и опаковани с шапки и ръкавици, се пързаляха по ледената коричка на покритата морава.

Дори леля Вив се наслаждаваше на снега. Беше изпила доста шери. В тези моменти му напомняше за майка му и това го притесняваше, но Беа и Лили, нейните най-близки приятелки, като че не обръщаха внимание.

Роуан се държа превъзходно цялата вечер. Пя коледни песни до пианото с останалите, позира за снимки пред украсеното дръвче.

Нали за това беше мечтал, за пълна с щастливи хора къща, огласяна от радостни смехове. Хора, които знаят как да оценят момента — чашите се чукаха за наздравици, разменяха се целувки, звучаха меланхолични стари песни.

— Колко мило, че ни събрахте така скоро след сватбата…

— … също като едно време.

— Така трябва да се посреща Коледа.