Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 721

— Сигурно е било истински кошмар за теб.

Той поклати глава.

— Най-лошото беше, че се радвах, че отивам в Калифорния, а знаех, че никога нямаше да го направим, ако той не беше умрял.

— Ела, седни и си изпий шоколада, изстива. Беа и Сесилия ще дойдат всеки момент.

— Трябва да тръгвам. Имам много задачи. Да ида до магазина да видя дали са пристигнали кашоните. Да се оправя с фирмата за кетъринг. Забравих да им се обадя.

— Няма нужда. Райън се е погрижил. Той казва, че се товариш с твърде много неща. Щял да изпрати водопроводчик да изолира всички тръби.

— Харесва ми да работя. Пък и тръбите така или иначе ще замръзнат. Това май ще е най-суровата зима от сто години насам.

— Райън казва да мислиш за него като за помощник-управител. От фирмата за кетъринг ще дойдат към шест. Така, ако някой закъснее…

— Добра идея. Дотогава ще съм се прибрал. Ще ти се обадя от магазина. Ако имаш нужда от нещо…

— Хей, нали няма да излезеш, без да ме целунеш.

— Разбира се, че не. — Той се наведе и я обсипа с целувки — груби и бързи, и я накара да се засмее, когато целуна и корема й. — Довиждане, Малки Крие — прошепна Майкъл. — Вече е Коледа, Малки Крие.

На вратата спря да си сложи дебелите ръкавици и й изпрати още една въздушна целувка.

Тя изглеждаше като картинка — седнала в люлеещия се стол с висока облегалка, подвила крака под себе си. Дори устните й бяха поруменели. Когато се усмихна, на бузите й се появиха трапчинки.

Още щом пристъпи навън, дъхът му стана на пара. От години не бе усещал такъв суров студ. Небето беше искрящо синьо.

Яд го беше, че ще изгубят банановите дръвчета. Но красивите камелии и азалии още се държаха. Градинарите ги бяха сложили под похлупаци, а моравата изглеждаше като от кадифе.

Майкъл се вгледа в голата мирта. Не чу ли отново барабаните на Марди Грас?

Изчака няколко минути ванът да загрее, преди да потегли. Насочи се право към моста. Щеше да стигне Оук Хейвън за четирийсет и пет минути, ако успееше да кара с висока скорост по шосето покрай реката.

Четирийсет и седем

— Какво беше съглашението и обещанието? — попита тя.

Стоеше насред таванската стая — вече стерилно чиста, с бели стени и открити прозорци, които гледаха към покривите на къщите отсреща. Не беше останал и помен от Жулиен. Всичките му книги бяха изчезнали.

— Това вече не е важно — отговори той. — Пророчеството е на път да се сбъдне и ти си порталът.

— Искам да знам. Какво е било съглашението?

— Това са просто думи, предавани от уста на уста, от поколение на поколение.

— Да, но какво означават?

— Съглашение между мен и вещицата — че аз ще изпълнявам всичките й заповеди, ако тя роди женско дете, което да наследи силата й и правото да ме командва и да ме вижда. А аз трябва да я направя богата и да изпълнявам всичките й желания. Да предвиждам бъдещето за нея, да отмъщавам за всички обиди и наранявания. Но в замяна тя трябваше да роди женско дете, което да обичам и на което да служа, и което да ме обича и вижда.