Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 72

Отец Матингли се взираше в дребния слабичък мъж зад писалището.

— Аз също не попитах нищо. По-късно пасторът каза, че детето е лудо. Казвала на децата, че може да чува през стените как хората говорят и можела да чете мислите им. Той каза, че тя трябва да се успокои, че просто е откачила заради смъртта на Стела.

— Но след това е станало по-лошо?

— Скочи от таванския прозорец, когато навърши двайсет години, ето това стана. Никакви въпроси. Не била на себе си, пък и била още дете. И отново погребална меса.

Отец Лафърти обърна чека обратно и го подпечата с гумения печат, който носеше знака на енорията.

— Отче, да не би да казвате, че трябва да ида у Мейфеър?

— Не, отче, не. Ако трябва да съм честен, изобщо не знам какво говоря. Но ми се ще това дете да бъде отдалечено от госпожица Карлота, да напусне онази къща. Има твърде много лоши спомени под онзи покрив. Той вече не е място за дете.

Когато чу, че Деидре Мейфеър е изпратена отново на училище — този път в Европа — отец Матингли реши, че е длъжен да ги посети. Беше пролет, почти три години след онази смразяваща изповед. Трябваше да си наложи да иде в къщата, най-малкото защото не можеше да мисли за нищо друго.

Не беше изненадващо, че Карлота го покани в дългия двоен салон, а на сребърния поднос беше подреден сервиз за кафе, всичко беше съвсем сърдечно. Той харесваше тази огромна стая. Харесваше обърнатите едно срещу друго огледала. Госпожица Мили се присъедини към тях, а след това и госпожица Нанси, която се извини за кухненската си престилка, и дори старата госпожица Бел слезе долу с нещо като асансьор, за чието присъствие той дори не подозираше — беше скрит зад огромна, висока дванайсет стъпки врата, която изглеждаше досущ като останалите. Отец Матингли веднага разбра, че старата госпожица Бел е глуха.

Зад воала на лековатия разговор той изучаваше тези жени, опитваше се да проумее онова, което се криеше зад сдържаните им усмивки. Нанси беше черноработникът, Мили — развейпрах, а старата госпожица Бел беше почти сенилна. А Карл? Карл беше всичко, което се говореше за нея — умницата, бизнес дама, адвокат. Разговаряха за политика, за корупцията в града, за покачващите се цени и за това как нещата се променят с времето. Но нито при това посещение, нито пък при някое друго, тя не спомена имената на Анта, Стела, Мери Бет и Лайънъл. Всъщност изобщо не говориха за миналото и той не можеше да се накара да подхване темата, дори да зададе най-простичкия въпрос за някой от предметите в стаята.

Когато напусна къщата, се озърна към каменния вътрешен двор, обрасъл с плевели. Главата й се разцепи като диня. Докато вървеше по улицата, се обърна и погледна таванските прозорци. Целите бяха покрити с лози, с разкривени капаци.

„Това бе последното ми посещение“, рече си. „Нека отец Лафърти да се заеме с тая работа. Който иска да се заема.“