Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 74

Сивокосият Ред Лониган, възрастният погребален агент, слушаше Дейв Колинс, който му разказваше, че онези жени държат Деидре заключена в стаята й. Отец Лафърти седна до тях и тихо се загледа в Дейв над халбата си с бира. Дейв каза, че познавал онова семейство по-отдавна от всеки друг, дори по-отдавна от Ред.

Отец Матингли си взе студена бутилка „Джакс“ от бара и седна в края на пейката.

Дейв Колинс вече беше в стихията си с двама свещеници за публика.

— Роден съм през 1901, отче! — обяви той, макар че отец Матингли дори не поглеждаше към него. — В една година със Стела Мейфеър и помня, когато я изритаха от Академията на урсулинките и госпожица Мери Бет я изпрати в училище в центъра.

— Твърде много се клюкари за това семейство — рече мрачно Ред.

— Стела беше същинска вуду кралица, така си е — продължи Дейв. — Всички го знаеха. Но не си мислете, че са били някакви си заклинания и магийки за по няколко пенита. При Стела не беше така. Тя винаги имаше портмоне, пълно със златни монети.

Ред се изсмя тъжно под мустак.

— Всичко, което накрая имаше, беше просто лош късмет.

— Е, тя доста си поживя, преди Лайънъл да я застреля — рече Дейв, присвил очи и облегнат напред на дясната си ръка, докато с лявата държеше бутилката. — И скоро след смъртта й това портмоне се появи точно до леглото на Анта и където и да го криеха, то отново се връщаше там.

— Да бе, разбира се.

— В него имаше монети от целия свят — италиански, френски и испански.

— А ти откъде знаеш? — попита Ред.

— Отец Лафърти го е виждал, нали, отче? Вие сте виждали тези монети. Госпожица Мери Бет ги хвърляше с шепи в кутията за дарения всяка неделя, знаете, че е така. И знаете какво казваше всеки път: „Похарчете ги бързо, отче, отървете се от тях преди залез, защото те винаги се връщат“.

— За какво говориш, по дяволите! — сопна се Ред.

Отец Лафърти не продума. Малките му черни очички скачаха от Дейв на Ред и обратно. После погледна отец Матингли, който седеше насреща му.

— Какво искате да кажете с това „винаги се връщат“? — попита отец Матингли.

— Връщат се в портмонето й! — отвърна Дейв, извил вежди. Отпи голяма глътка от бутилката. В нея остана само пяна. — Тя ги раздаваше, а те винаги се връщаха. — Изсмя се сипкаво. В гласа му се усещаше храчка. — Каза същото на майка ми преди петдесет години, когато й плати за прането. Точно така, за прането — майка ми переше на много от големите къщи и не се срамуваше от това, а госпожица Мери Бет винаги й плащаше с монети.

— Да бе, разбира се — повтори Ред.

— Но ще ви кажа и още нещо — рече Дейв и се наклони още по-напред, облегнат на лакът, присвитите му очи се взираха в Ред Лониган. — Къщата, бижутата, онова портмоне, те всички са свързани. Също както името Мейфеър, което никога не променят, без значение за кого се омъжват. Винаги си остават Мейфеър. И знаете ли защо? Защото са вещици, онези жени са вещици! Всички до една.