Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 718

— Не трябваше да заминаваш, не трябваше.

Плачеше и знаеше, че той не може да разбере какво му говори, че не бива да му го казва. Накрая го обсипа с целувки, вкусвайки солта, грапавината на кожата му и непохватната нежност на ръцете му.

— Какво става, Роуан, кажи ми?

— Обичам те. Когато те няма, просто… сякаш не си съществувал.

Събуди се, когато той се измъкваше от леглото. Не искаше сънят да се връща отново. Бе лежала, сгушена в Майкъл, притисната към ръката му, и сега, когато той стана от леглото, тя го загледа почти плахо как обува джинсите си и навлича през главата си тясната тениска с дълги ръкави.

— Остани — прошепна тя.

— Звъни се. Идва малката ми изненада. Не, не ставай. Не е нищо особено, просто взех някои неща от Сан Франциско. Защо не поспиш още малко?

Наведе се да я целуне, а тя го хвана за косата и го дръпна към себе си, докато не усети топлата кожа на челото му. Целуна го, беше твърдо като камък. Не знаеше защо толкова й харесва — кожата беше влажна, топла и реална. Целуна го силно по устата.

Сънят се върна още преди той да откъсне устни от нея.

Не искам да виждам човечеството на операционната маса.

— Какво е това? Не може да е живо.

Лемли беше с хирургическа престилка и маска. Гледаше я изпод рошавите си вежди.

— Още не си се подготвила. Измий се, чакам те. Прожекторите бяха вперени в масата като безмилостни очи.

Лемли държеше нещо с щипци. В димящия инкубатор до операционната маса лежеше разрязано малко телце — зародиш с отворен гръден кош. В щипците беше сърцето му, нали? Ах ти, чудовище, как можа…

— Трябва да свършим работата бързо, докато тъканта е в…

— За нас това е много трудно — каза жената.

— Коя сте вие? — попита Роуан.

Рембранд стоеше до прозореца. Изглеждаше много стар и изморен, с червен нос и оредяла коса. Когато го попита какво мисли, я изгледа някак сънливо, хвана ръцете й и ги положи на собствените й гърди.

— Зная тази картина — каза тя. — Младата невеста.

Събуди се. Часовникът бе ударил два. Тя чакаше в просъница да чуе още камбанки, вероятно десет, което щеше да означава, че се е успала: но два? Беше твърде късно.

Чуваше някаква далечна музика. Бавна и скръбна коледна келтска песен за дете, положено в яслата, изпълнена на клавесин. Сладък аромат на коледно дърво, на горящ огън. Великолепна топлина.

Лежеше на една страна и гледаше през прозореца. По стъклата се оформяше скреж, който много бавно започна да очертава фигура — човек, застанал с гръб към стъклото, със скръстени ръце.

Тя присви очи, докато наблюдаваше процеса — смуглото лице дойде на фокус, формирано от милиони миниатюрни клетки. Видяха се и искрящите тъмнозелени очи. После съвършени копия на джинси и риза. Всичко беше много детайлно — като на фотография на Ричард Ейвъдън. Чак до лъскавите косъмчета на косата. Той отпусна ръце и тръгна към нея. Тя чуваше и виждаше движението на дрехите му. Видя и порите на кожата му, щом се наведе над нея.

О, значи сме ревниви, така ли? Докосна бузата и челото му, както бе докоснала Майкъл, и усети отдолу пулсиране, сякаш беше истинско тяло.