Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 717

— Ще отнеме години проучване. А и, без да те опозная по-задълбочено, нямам никаква надежда.

— Но ти знаеш всичко за мен. Опитваш се да ме заблудиш. Обичаш ме и не ме обичаш. Ще ме примамиш да добия плът, за да можеш после да ме унищожиш.

— Така ли?

— Да. За мен е агония да усещам страха и омразата ти, когато знам какво щастие ни очаква. Когато мога да виждам толкова надалече.

— Какво ще ти трябва? Тяло на жив човек с изличено от някаква травма съзнание, за да стане сливането без неговата съпротива? Това е убийство, Лашър.

Тишина.

— Това ли искаш? Да ме обявят за убийца? Защото и двамата знаем какво ще стане.

Тишина.

— Няма да извърша такова престъпление заради теб. Няма да убия живо същество, за да можеш ти да живееш.

Затвори очи. Буквално го чуваше как се събира, как завесите шумолят от неговото преминаване, как се вихри и изпълва цялата стая. Докосна я по бузите и косата.

— Не. Остави ме на мира — въздъхна тя. — Искам да чакам Майкъл!

— Той вече няма да ти е достатъчен, Роуан. Боли ме да те гледам как плачеш. Но ти казвам истината.

— Господи, мразя те — прошепна тя. Обърса очите си с опакото на ръката си и погледна огромното зелено дърво през пелената на сълзите.

— Не ме мразиш — каза той. Пръстите му рошеха косата й, отмахваха кичурите от челото й и галеха нежно врата й.

— Остави ме, Лашър — примоли се тя. — Ако ме обичаш.

Лайден. Знаеше, че е отново онзи сън, и искаше да се събуди. Пък и бебето имаше нужда от нея. Чуваше го да плаче. Искаше да избяга от съня. Но всички се бяха събрали до прозорците, ужасени от случващото се с Ян ван Абел. Тълпата го разкъсваше с голи ръце.

— Той не е някаква тайна — каза Лемли. — Просто тези невежи хора не могат да разберат важността на експериментите. Просто, когато пази тайната, човек поема цялата отговорност.

— С други думи, ги защитава — каза Ларкин.

Посочи тялото на масата. Колко търпеливо лежеше мъжът, очите му бяха отворени, а подобните на цветчета органи трептяха в тялото му. Имаше малки ръце и крака.

— Не мога да мисля, когато това бебе плаче.

— Трябва да се види по-голямата картина, великата полза.

— Къде е Петир? Той ще обезумее след случилото се с Ян ван Абел.

— Таламаска ще се погрижи за него. Чакаме те да започнеш.

Невъзможно. Тя се взираше в малкия човек с неоформените ръце, крака и миниатюрни органи. Само главата му беше нормална. С нормални размери.

— Една четвърт от размера на тялото, ако трябва да бъдем точни.

„Да, много позната пропорция“, помисли си тя, и щом погледна надолу към него, я завладя ужас. Тълпата вече чупеше прозорците и крещеше по коридорите на Лайденския университет. Петир хукна към нея.

— Не, Роуан, недей!

Тя се събуди със сепване. Чу стъпки по стълбището. Скочи от леглото.

— Майкъл?

— Прибрах се, скъпа.

Беше само голяма сянка в мрака и ухаеше на студ. След малко усети топлите му треперещи ръце върху себе си — груби, но нежни. Той притисна лице към нея.

— Господи, Майкъл, нямаше те цяла вечност. Защо ме изостави?

— Роуан, скъпа…

— Защо? — плачеше тя. — Не ме изоставяй повече, моля те. Недей.

Той я прегърна и я залюля.