Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 714

— Жулиен!

… неспособен да повярваш на своите сетива, но знай, че наученото е истина и е правилно, използвай силата си, простата човешка сила…

— Да, ще го направя, разбирам…

И тогава нечия ръка се уви около кръста му и го повдигна от земята. Някакъв човек с огромна сила го влачеше назад. Преди да осъзнае какво става или да се възпротиви, една яркочервена кола се заби в тротоара и се вряза с ужасен трясък в уличния стълб. Чу се писък. Предното стъкло на колата се пръсна и сребристи парченца стъкло се разлетяха на всички посоки.

— Господи! — Не можеше да си върне равновесието. Полетя назад върху онзи, който го беше издърпал от пътя. Към колата хукнаха хора. Вътре някой мърдаше. Стъклото още се сипеше по паважа.

— Добре ли сте?

— Да, да, добре съм. В колата има човек.

Мигащата светлина на полицейската лампа внезапно го замая. Някой крещеше на полицая да извика линейка.

— Господи, тая едва не те удари — каза онзи, който го бе издърпал — едър, як чернокож с кожено палто и посивяла коса. — Не видя ли, че колата идва право към теб?

— Не. Човече, ти ми спаси живота.

— Стига бе, просто те дръпнах от пътя. Голяма работа. Дори и не помислих. — Махна пренебрежително с ръка и преди да си тръгне, очите му се задържаха върху червената кола и двамата мъже, които се опитваха да извадят пищящата жена отвътре. Тълпата нарастваше, а полицайката крещеше на всички да отстъпят назад.

Някакъв автобус задръстваше кръстовището и друга полицейска кола се опитваше да го изкара оттам. По целия тротоар бяха пръснати вестници от преобърнатия павилион, а стъкълцата блещукаха на дъжда като разпилени диаманти.

— Виж, не знам как да ти се отблагодаря — извика Майкъл след чернокожия.

Но той вече беше далече. Изкачваше се по „Кастро“ и се обърна само веднъж да погледне през рамо и да му махне с ръка.

Майкъл стоеше треперещ до стената на бара, докато хората се блъскаха около спрелите се зяпачи. Отново почувства стягане в гърдите. Не точно болка, а тежест. Пулсът му беше много ускорен, а лявата му ръка изтръпваше.

Господи, какво ставаше? Не можеше да му стане лошо тук, трябваше да се върне в хотела.

Излезе тромаво на улицата и мина покрай полицайката, която го попита дали е видял как колата се удря в стълба. Не, не беше видял. Наблизо имаше такси. Трябваше да го хване.

Шофьорът можеше да го измъкне оттук, ако се върнеше по Осемнайсета и после завиеше надясно към „Кастро“.

— Карайте към „Свети Франциск“ на Юниън Скуеър — каза Майкъл.

— Добре ли сте?

— Да, почти.

Жулиен го беше заговорил, нямаше съмнение. И пак него беше видял през прозореца на автобуса! Но каква беше тази проклета кола?

Райън беше върхът на любезността.

— Разбира се, можехме да ти помогнем още в началото, Майкъл. Нали сме за това. Утре ще изпратя някой да опише и опакова цялата стока. Ще намеря добър агент на недвижими имоти и ще обсъдим възможните цени, когато се прибереш.

— Не искам да те безпокоя, но трябва да се върна при Роуан. Просто имам усещането, че трябва да си ида у дома.

— Глупости, нали сме за това — да се грижим за всичко вместо вас. Имаш ли резервация за самолет? Искаш ли аз да ти резервирам? Стой там и чакай да ти се обадя.