Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 712

През прозореца надничаше тъмносиво небе. На четирите останали кутии имаше надпис с червено мастило: „Коледа“.

Коледните светлинки щеше да остави за бъдещите наематели. Със сигурност щяха да ги използват.

Но играчките щеше да опакова много внимателно. Не би понесъл мисълта да изгуби дори и една от тях. Като си помислеше само, че дървото вече беше там.

Довлачи кутията под голата крушка на тавана, отвори я и извади някакъв стар вестник. През годините бе събрал стотици от тези малки порцеланови красоти. Купуваше ги от специализираните магазинчета в града. От време на време дори продаваше такива в „Големите надежди“. Ангели, влъхви, миниатюрни коне, кончета от въртележки, други деликатни дреболийки от боядисан неглазиран порцелан. Истински викториански украси, които бяха изключително крехки и красиви. Имаше мънички птички с истински пера, дървени топки, изрисувани с красиви стари рози, малки порцеланови чайничета, посребрени звезди.

Спомни си за коледите, прекарани с Джудит и Елизабет, и дори онези от времето, когато майка му още бе жива.

Но най-добре помнеше последните няколко самотни коледи. Насила изпълняваше всички стари ритуали. И дълго след като леля Вив си легнеше, оставаше до дръвчето с чаша вино в ръка и се чудеше накъде отива животът му и защо.

Е, тази Коледа щеше да бъде напълно, напълно различна. Всичките красиви украси щяха да влязат в употреба и за първи път щеше да има достатъчно голямо дърво, което да издържи цялата му колекция, както и великолепен дом и среда, на която те принадлежаха напълно.

Бавно започна да вади украшенията, да ги увива в найлона и да ги поставя в малки торбички. Представи си къщата на Първа улица на Бъдни вечер с коледно дърво в салона. Представи си и следващата година, когато и бебето щеше да е там.

Внезапно му се стори невъзможно животът му да е претърпял такава чудодейна и пълна промяна. „Щях да се удавя в океана“, помисли си.

И тогава видя — не океана, а църквата на Коледа, когато беше дете. Видя яслата зад олтара и Лашър до нея. Гледаше го. Но тогава Лашър беше просто мъжът от Първа улица — висок, тъмнокос и аристократично блед.

Обзе го хлад. Какво правя тук? Тя е там сама. Невъзможно е да не й се е явил.

Завладя го мрачна, непоклатима увереност, която го тровеше. Той се разбърза с опаковането. Когато най-после приключи, почисти, изхвърли боклука, взе кутията с играчките и затвори вратата на тавана за последен път.

Дъждът вече намаляваше, когато стигна до пощата на Осемнайсета улица. Беше забравил какво е да се движиш в този натоварен трафик и да вървиш през постоянната тълпа по суровите, тесни и лишени от дървета улици. Дори любимата му улица „Кастро“ сега му се стори мрачна и унила.

Чака много дълго на опашката, за да изпрати кутията, подразнен от рутинното безразличие на чиновничката — грубост, която не бе срещнал след завръщането си на Юг. После забърза под ледения вятър към магазина си в „Кастро“.

Тя не би го излъгала. Призракът още играеше старата си игра. И все пак защо му се бе явил през онази отдавна отминала Коледа? Защо с това лице, защо се взираше в него, застанал над яслата? По дяволите, сигурно не означаваше нищо.