Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 713
Энн Райс
Все пак беше видял мъжа и в незабравимата нощ, когато чу музиката на Исак Щерн. Беше го виждал и стотици пъти в градината на Първа улица.
Но не можеше да се съпротивлява на паниката. Стигна до магазина, влезе, заключи вратата и се обади на Роуан.
Никакъв отговор. В Ню Орлиънс беше средата на следобеда и също бе много студено. Може би тя просто бе легнала да подремне. Той изчака петнайсетото позвъняване, преди да се откаже.
Огледа се. Имаше още толкова работа. Цялата сбирка месингови украшения за баня трябваше да бъде изпратена, както и изрисуваните стъклени витражи, подредени до задната стена. Защо, по дяволите, крадецът не ги беше отмъкнал!
Накрая реши просто да прибере всичко в кашони — нямаше време да сортира. Разкопча ръкавите си, нави ги и започна да пъха маниловите папки в кашоните. Но колкото и бързо да работеше, знаеше, че няма да успее да се измъкне от Сан Франциско още поне седмица.
Приключи към осем, улиците бяха още влажни от дъжда и изпълнени с обичайния петъчен трафик. Осветените витрини на магазините му се сториха приятни, хареса му и музиката, която се чуваше от гей баровете. Да, трябваше да признае, че от време на време ще му липсва суетнята на големия град. Щеше да му липсва и гей обществото от улица „Дастро“, и толерантността, за която самото им присъствие беше доказателство.
Но беше твърде уморен, за да мисли повече за това. Крачеше по хълма към колата си с наведена срещу вятъра глава.
Не можа да повярва на очите си — двете предни гуми на стария му седан ги нямаше, а купето бе вдигнато под предната броня със собствения му крик.
— Копелета гадни! — прошепна той, измъкна се от потока на пешеходците по тротоара и изстена: — Нямаше да е толкова зле дори някой да го правеше нарочно.
Нарочно…
Някой го докосна по рамото.
— Е биен, мосю, още едно малко бедствие.
— Да, и още как — измърмори Майкъл под нос, без дори да погледне нагоре, само регистрира разсеяно френския акцент.
— Много лош късмет, мосю, прав сте. Може би някой го е направил нарочно.
— Да, и аз точно това си мислех — рече Майкъл и се сепна.
— Вървете си у дома, мосю. От това имате нужда.
— Хей!
Обърна се, но фигурата вече беше далече. Мярна му се бяла коса. Всъщност тълпата почти беше погълнала непознатия и Майкъл видя само тила му. Отдалечаваше се бързо, май беше облечен в тъмно палто.
Хукна след него и отново извика. Но когато стигна ъгъла на Осемнайсета и Кастро, вече не го виждаше никъде. Хората сновяха през кръстовището. Дъждът бе започнал отново. Автобусът, който точно потегляше от тротоара, се оригна с черен дим от ауспуха.
Отчаян, Майкъл го загледа невиждащо, обърна се и тръгна обратно. Точно тогава, по чист късмет, зърна през задния прозорец познато лице, което се взираше в него. Черни очи, бяла коса.
