Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 711

Тя се отнесе с разбиране относно непредвидените обстоятелства, но той усети тревога зад въпросите й. След тези разговори не можеше да спи, пушеше цигара след цигара, пиеше твърде много бира и слушаше барабаненето на безкрайния зимен дъжд.

Сан Франциско беше в дъждовния си сезон и не бе спряло да вали, откакто пристигна. Никакво синьо небе, дори над хълма на Либърти стрийт.

Вятърът го пронизваше през дрехите още щом си подадеше носа навън. Не сваляше ръкавиците си, защото му беше студено.

Но старата къща най-после бе почти празна. Бяха останали само две кутии на тавана и то точно малките съкровища, които щеше да занесе в Ню Орлиънс. Нямаше търпение да приключи.

Колко чуждо му се струваше всичко — стаите бяха по-малки, отколкото ги помнеше, алеите пред къщата бяха мръсни. Малкото, посадено от него дръвче беше на път да предаде богу дух. Наистина ли бе прекарал тук толкова години, и то с мисълта, че живее щастливо?

Изглеждаше му невъзможно да остане още една отвратителна седмица в залепване и надписване на кашони в магазина, в ровене из сметки и попълване на разни формуляри. Разбира се, можеше да остави опаковането на преносвачите, но някои неща бяха твърде ценни, за да рискува. Пък и самото сортиране беше истински кошмар.

— По-добре сега, отколкото по-късно — бе казала Роуан следобеда, когато й се обади. — Но наистина не издържам. Я кажи, да нямаш някакви задни мисли? Относно промяната, имам предвид. Има ли моменти, в които ти се иска да се върнеш там и да забравиш за Ню Орлиънс?

— Да не си луда? Мисля единствено как ще се върна при теб. Ще се махна оттук преди Коледа. Каквото и да става.

— Обичам те, Майкъл. — Можеше да го изрече хиляди пъти, и то да звучи все така спонтанно. Беше истинска агония, че не може да я прегърне. Но не долови ли мрачна нотка в гласа й, нещо, което не бе чувал преди?

— Майкъл, изгори всичко, което е останало. Просто си направи клада в задния двор, за бога! Побързай.

Беше й обещал да приключи в къщата тази нощ, каквото и да става.

— Да не се е случило нещо? Да не те е изплашило нещо, Роуан?

— Не, не съм изплашена. Къщата си е все така красива, каквато я остави. Райън дори се погрижи да доставят коледно дръвче. Трябва да го видиш, стига до тавана. Чака в салона да се върнеш, за да го украсим. Цялата къща мирише на борови иглички.

— О, това е прекрасно. Ще ти донеса изненада… за дървото.

— Искам само теб, Майкъл. Ела си у дома.

Четири часът. Къщата беше съвсем празна, някак куха и изпълнена с ехо. Той стоеше в старата си спалня и гледаше тъмните лъскави покриви на квартала, а отвъд тях — скупчените стоманеносиви небостъргачи на центъра.

Да, голям град. Беше му много благодарен за прекрасните моменти, преживени тук. Вероятно град като никой друг. Но вече не беше неговият град.

Да си иде у дома.

Но ето, че отново ги забрави. Кутиите на тавана, изненадата, нещата, които искаше най-много.

Взе един найлон за опаковане и празен кашон и се качи по стълбата. Спря под скосения покрив и включи светлината. Таванът беше вече чист и сух, защото течът беше закърпен.