Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 68

— Дете, помисли добре, преди да отговориш. Леля ти Карл наистина ли казва, че вижда това нещо?

— О, да, отче. — Толкова немощно! Дали да не й повярва? Точно това го умоляваше да направи.

— Опитвам се да разбера, скъпа. Искам да разбера, но трябва да ми помогнеш. Сигурна ли си, че леля ти Карл е казала, че го вижда със собствените си очи?

— Отче, тя го е видяла, когато съм била бебе, и още дори не е знаела, че мога да го карам да се появява. Видяла го е в деня, когато е умряла майка ми. Той люлеел люлката ми. И когато баба ми Стела е била малко момиче, той се е появявал зад нея на масата на вечеря. Отче, ще ти кажа нещо страшно тайно. В нашата къща има снимка на майка ми, той също е на снимката, стои до нея. Знам за тази снимка, защото той я взе и ми я даде, макар че те я криеха от мен. Той отвори едно чекмедже в дрешника, без дори да го докосва, и после сложи снимката в ръката ми. Прави такива неща, когато е наистина силен, когато съм била дълго с него и цял ден съм мислила за него. Тогава всички знаят, че той е в къщата, а леля Нанси посреща леля Карл на вратата и й шепне: „Мъжът е тук. Току-що го видях“. И тогава леля Карл направо полудява. Всичко е по моя вина, отче! И аз съм уплашена, че не мога да го спра. А те всички са толкова разстроени!

Хлипането й се засили, отекваше в дървените стени на малката изповедалня. Със сигурност можеше да бъде чута от църквата.

А какво трябваше да й каже той? Едва сдържаше гнева си. Що за лудост бе обзела тези жени? Нямаше ли някой с всичкия си в това семейство, който да наеме психиатър да помогне на детето?

— Скъпа, чуй ме. Искам разрешението ти да говоря за тези неща извън изповедалнята с леля Карл. Разрешаваш ли ми?

— О, отче, не бива, моля ви!

— Добре, няма, щом не искаш. Но ще ти кажа едно — трябва да говоря с леля ти Карл за това. Деидре, двамата с нея можем да прогоним това нещо.

— Отче, тя никога няма да ми прости, че съм ви разказала. Никога. Смъртен грях е дори да говоря за това. Леля Нанси никога няма да ми прости. Дори леля Мили ще се ядоса. Отче, не говорете с нея какво съм ви казала! — Тя почти бе изпаднала в истерия.

— Аз мога да очистя смъртен грях, дете — обясни й той. — Аз мога да ти дам опрощение. От този миг нататък твоята душа е бяла като сняг, Деидре. Повярвай ми. Дай ми разрешение да говоря с нея.

За един напрегнат момент единственият отговор беше хлипането й. И тогава, дори преди да чуе, че дръжката на малката дървена врата се завърта, той знаеше, че я е изгубил. След секунди я чу да тича по пътечката, бягаше от него.

Беше сбъркал, беше отсъдил грешно! И вече нямаше какво да направи, обвързан от клетвата на изповедта. А тази тайна бе дошла при него от едно уплашено дете, което дори не беше достатъчно голямо, та да извърши смъртен грях, или пък да се облагодетелства от причестяването, което търсеше.