Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 66

Мина цял месец преди мнението му за Мейфеър да се промени навеки, в онзи незабравим съботен следобед, когато Деидре дойде да се изповяда в църквата „Свети Алфонс“.

Беше в обичайното време за изповед, когато добрите ирландски и германски католици можеха да изчистят съвестта си преди месата и причастието в неделя.

И така, той седеше в резбованата дървена кутийка на изповедалнята в тесния си стол зад зелена шевиотена завеса, слушаше по ред каещите се, които коленичеха в малките килийки вляво и вдясно от него. Тези гласове и грехове можеха да бъдат чути и в Бостън или Ню Йорк, толкова подобни бяха акцентите, грижите, идеите.

— Три пъти „Аве Мария“ — предписваше той, или три пъти „Отче наш“, но рядко повече от това на тези отрудени мъже и жени, домакини, които идваха да изповядат обичайните си незначителни прегрешения.

И тогава един детски глас го хвана неподготвен, бърз и дрезгав през тъмната прашна решетка — изразяваше интелигентност и преждевременна зрялост. Не го разпозна. В края на краищата Деидре не бе изричала и дума в негово присъствие.

— Благослови ме, отче, защото прегреших. Последната ми изповед беше преди много седмици. Отче, моля те, помогни ми. Не мога да преборя дявола. Опитвам се, но винаги се провалям. И ще ида в ада заради това.

Какво беше това, още от влиянието на сестра Бриджит Мари ли? Но преди да проговори, детето продължи и той разбра, че това е Деидре.

— Не казах на дявола да се маха, когато ми донесе цветята. Исках го и знаех, че трябваше да го направя, леля Карл ми е наистина много, много ядосана. Но, отче, той просто искаше да ни направи щастливи. Кълна ти се, отче, никога не е бил лош с мен. И плаче, ако не го поглеждам или не го слушам. Не знаех, че ще донесе цветята от олтара! Понякога прави такива глупави неща, отче, неща, които само малко дете би направило, дори нещо още по-глупаво. Но той не искаше да нарани никого.

— Чакай малко, скъпа, какво те кара да мислиш, че самият дявол би тревожил едно малко момиче? Защо не ми кажеш какво всъщност стана?

— Отче, той не е като в Библията. Кълна се. Не е грозен. Висок и красив е. Също като истински човек. И не говори лъжи. Върши все хубави неща. Когато се страхувам, идва и сяда до мен на леглото, целува ме. Наистина го прави. И плаши хората, които се опитват да ме наранят!

— Тогава защо казваш, че е дяволът, дете? Не е ли по-добре да кажеш, че ти е въображаем приятел, някой, който е с теб, когато си самотна?

— Не, отче, той е дяволът — звучеше категорична. — Той не е реален, но и не е измислен. — Малкото гласче стана тъжно, уморено. Малка жена в детско тяло, бореща се с невъобразимо бреме, почти поддала се на отчаянието. — Разбирам, че е наоколо, когато никой друг не го вижда, а после гледам, гледам и тогава всички започват да го виждат! — Гласът й се прекърши. — Отче, опитвам се да не го гледам. Призовавам Исус, Мария и Йосиф и се опитвам да не гледам. Знам, че това е смъртен грях. Но той е толкова тъжен и плаче тихо, чувам го.