Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 67

— Говори ли с леля си Карл за това, дете? — Гласът му бе спокоен, но всъщност подробното описание на детето бе започнало да го тревожи. Това излизаше извън границите на „развинтеното въображение“, извън границите на всичко, което познаваше.

— Отче, тя знае всичко за него. Всичките ми лели знаят. Те го наричат мъжа, но леля Карл казва, че той наистина е дяволът. Точно тя ми казва, че това е грях, като да се пипаш между краката, като да имаш мръсни мисли. Като когато той ме целува и ме кара да се сгрявам и такива неща. Тя казва, че е мръсотия да го гледам и да му позволявам да идва под завивките ми. Казва ми, че той може да ме убие. Майка ми го е виждала през целия си живот и затова умряла и отишла на небето, за да се отърве от него.

Отец Матингли беше втрещен. А уж казват, че не можеш да шокираш свещеник в изповедалня?

— И майката на майка ми го е виждала — продължи детето забързано, напрегнато. — И тя била наистина много, много лоша, той я направил лоша, и тя умряла заради него. Но тя вероятно е отишла в ада, а не в рая. Аз също може да отида там.

— Чакай малко, дете. Кой ти каза това!?

— Леля Карл, отче — настоя детето. — Тя не иска и аз да ида в ада като Стела. Тя ми каза да се моля и да го прогонвам, каза, че мога да го направя, ако се опитам, ако кажа молитва и не го поглеждам. Но, отче, тя толкова много ми се ядосва, че му позволявам да идва. — Детето млъкна. Плачеше, макар че очевидно се опитваше да потиска хлипането си. — И леля Мили е много изплашена. И леля Нанси никога не ме поглежда. Леля Нанси казва, че в нашето семейство, видиш ли веднъж мъжа, с теб е свършено.

Отец Матингли беше толкова шокиран, че не можеше да продума, но побърза да се прокашля и рече:

— Искаш да кажеш, че според лелите ти това нещо е истинско…

— Те винаги са знаели за него, отче. И всеки може да го види, когато му позволя да стане достатъчно силен. Вярно е, отче. Всеки. Но, разбирате ли, аз го карам да се появи. За останалите не е смъртен грях да го видят, защото вината е моя. Моя. Той не може да бъде видян, ако аз не позволя това. И, отче, аз просто, просто не разбирам как дяволът може да е толкова добър с мен и може да плаче толкова много, когато е тъжен и отчаяно иска да бъде близо до мен… — Гласът й се прекърши в тихо ридаене.

— Не плачи, Деидре! — каза той твърдо. Но това беше невъобразимо! Тази чувствителна, „модерна“ жена, в нейния елегантен костюм да говори на едно дете подобни суеверия? Ами останалите, за бога? Та те караха сестра Бриджит Мари да изглежда като същински Зигмунд Фройд. Той се опита да види Деидре през тъмната решетка. Не бършеше ли сълзите си?

Дрезгавият детски глас отново прозвуча, изпълнен с агония.

— Леля Карл казва, че е смъртен грях дори да мисля за него или за неговото име. Той се появява на мига, ако кажеш името му! Но, отче, той стои точно до мен, когато тя говори, и ми казва, че тя лъже, и, отче, аз знам, ужасно е, че говоря така, но знам, че тя понякога лъже. Знам го дори когато той мълчи. Но най-лошото от всичко е, когато той се появява и я плаши. И тя го плаши! Казва му, че ако не ме остави на мира, тя ще ме нарани! — Гласът й се прекърши отново, плачеше едва чуто. Изглеждаше толкова малка, толкова безпомощна! — Но през цялото време, отче, дори когато съм сама, или дори когато съм на служба заедно с всички останали, аз знам, че той е точно до мен. Усещам го. Чувам го да плаче и аз също се разплаквам.