Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 65

Но звънецът иззвъня. Децата се наредиха в стройни редици, за да влязат вътре. Сестрата трябваше да тръгва. И все пак внезапно се обърна.

— Нека ви кажа нещо за Анта — рече, а гласът й бе нисък на фона на глъчката в двора. — Тя бе най-добрата жена, която познавам. В онези дни, когато сестрите сядаха на обяд в дванайсет по пладне, децата стояха тихо в този двор, докато не се кажеше молитвата, а после и благодарствената молитва преди хранене. Днес никой няма уважение към това и към възрастта, но тогава такъв беше обичаят. А през един пролетен ден, по време на този тих час, едно зло момиче, казваше се Джени Симпсън, реши да изплаши бедната срамежлива Анта с един мъртъв плъх под нейната преграда. Анта погледна мъртвия плъх и нададе смразяващ кръвта писък, отче, какъвто никога не сте чували! Ние всички хукнахме от масата, както можете да си представите, и какво мислите видяхме? Онази зла Джени Симпсън паднала по гръб, отче, лицето й в кръв, а плъхът полита от ръката й над същата онази преграда! И да не мислите, че това бе дело на малката Анта, отче? Това дребосъче, също толкова деликатно като Деидре? О, не! Това беше дело, на същия този невидим приятел, самият дявол, който накара цветята да летят из въздуха към Деидре в двора преди седмица.

— Сестро, вие за глупак ли ме мислите? — изсмя се отец Матингли. — Нима смятате, че ще повярвам на подобно нещо?

И тя се усмихваше, но той познаваше ирландките и знаеше, че те могат да се усмихват на онова, което казват, и да вярват на всяка дума от него.

Семейство Мейфеър го омайваше, както може да те омае нещо много сложно и елегантно. Историите за Стела и Анта бяха достатъчно далечни, за да бъдат романтични, но нищо повече.

Следващата неделя той отново посети семейство Мейфеър. Пак му предложиха кафе и приятен разговор — всичко изглеждаше толкова далече от историите на сестра Бриджит Мари. По радиото свиреше Руди Вейли. Старата госпожица Бел поливаше сънливите орхидеи. От кухнята идваше аромат на печено пиле. Просто един приятен дом.

Дори го поканиха да остане за неделния обяд — масата беше сервирана красиво, с дебели ленени салфетки в сребърни халки — но той отказа учтиво. Госпожица Карл написа чек за енорията и го пъхна в ръката му.

Когато си тръгваше, зърна Деидре в градината — бялото й лице се взираше в него иззад едно криво старо дърво. Той й помаха, без да спира, и все пак по-късно нещо във вида й го разтревожи. Не бяха ли къдриците й оплетени? Не гледаше ли някак налудничаво?

Лудост, ето това му бе описала сестра Бриджит, и той се притесняваше, че и малкото момиче е заплашено от нея. За отец Матингли в истинската лудост нямаше нищо романтично. Дълго бе вярвал, че лудите живеят в ад от несвързаност. Те не успяваха да разберат света около тях.

Но госпожица Карлота бе чувствителна, модерна жена. Детето не бе орисано да следва стъпките на покойната си майка. Напротив, то имаше много други шансове.