Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 64

Какво мисли наистина сестра Бриджит Мари за случилото се? Дали децата наистина бяха откраднали цветята? Дребната, набита кръглолика сестра го изучава известно време, преди да отговори. После каза „не“.

— Отче, Бог ми е свидетел, че тези Мейфеър са прокълнато семейство. Бабата на това дете, наричаше се Стела, разправяше същите истории в същия този училищен двор преди много години. Стела Мейфеър имаше плашеща власт над всички. Под същия този покрив имаше сестри, които се страхуваха до смърт да се спречкат с нея, наричаха я вещица.

— О, стига, сестро — възрази той веднага. — Ние не сме по мъгливите пътища на Типерари, и не търсим призраци.

— О, значи сте чували за това, отче — засмя се тя.

— От собствената ми майка ирландка в Долен Ист Сайд, сестро. Поне десетина пъти.

— Е, тогава, отче, нека ви кажа, че Стела Мейфеър веднъж ме хвана за ръката и докато я държеше, ми разказа всичките ми тайни, тайни, които не бях споделяла с никоя жива душа от тази страна на Атлантика. Кълна се, отче. Случи се със самата мен. Веднъж изгубих у дома един сувенир, верижка с разпятие. Бях още момиче и плаках много. Стела ми описа точно тази верижка. „Искаш си я, нали, сестро?“ — каза. И през цялото време се усмихваше мило, също както внучката й, Деидре, се усмихва на вас сега, по-скоро невинно, отколкото лукаво. „Аз ще ти я намеря, сестро“ — каза тя. „Чрез силата на дявола ли, Стела Мейфеър?“ — попитах я. „Не, аз не притежавам такава“ — рече тя. Но имаше много други преподавателки в училището, които следваха друг курс, и така тя успя да опази властта си над околните, като се налагаше в едно или друго, чак до смъртта си.

— Това са суеверия, сестро! — рече отецът властно. — Ами майката на Деидре? Да не твърдите, че и тя е била вещица?

Сестра Бриджит Мари поклати глава.

— Казваше се Анта, изгубена душа, срамежлива, мила, страхуваше се от собствената си сянка — съвсем противоположна на майка си Стела. Докато Стела не беше убита. Трябваше да видите лицето на госпожица Карлота, когато я погребваха. Имаше същото изражение дванайсет години по-късно на погребението на Анта. А Карл — тя беше умно момиче, винаги ходеше в „Светото сърце“. Тя е гръбнакът на това семейство. Но майка й не даваше и пукната пара за нея. Единственото, от което Мери Бет Мейфеър, се интересуваше, беше Стела. Старият господин Жулиен, чичото на Мери Бет, беше същият. Стела, Стела, Стела. Но Анта, която към края вече бе съвсем полудяла, бе едва на двайсет години, когато изтича по стълбите в старата къща, скочи от таванския прозорец и си разби главата на камъните долу.

— Толкова млада — прошепна той. Спомни си бледото, изплашено лице на Деидре Мейфеър. На колко ли е била, когато младата й майка бе сторила това нещо?

— Погребаха Анта в осветена земя, Господ да се смили над душата й. Защото кой може да съди за душевното състояние на такъв човек? Главата й се разцепи като диня, когато падна на терасата. Бебето Деидре щеше да си раздере дробовете от плач в люлката. Но Анта бе изплашена от нещо.

Отец Матингли мълчеше замаян. Това приличаше на приказките, които бе слушал цял живот у дома — безкрайните ирландски драматизации на ужаса, данък, който с желание отдаваха на трагичното. Истината беше, че вече му бе дошло до гуша. Искаше да попита…