Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 8

- Не съм аз! И този път не съм аз!

- Како Марино, откъде идваш? - извика й Бенда.

Глухата Марина спря, подпря се на стобора и извика:

- Не чу ли камбаната?

- Чух - тихо отговори Бенда и после попита на висок глас:

- Кой е починал?

- Утре ще изпращаме Коко Хлопката.

- Какво? - изненада се тя. - Млад е още. - Бенда въздъхна и се прекръсти.

- Утре в единайсет - каза бабичката и продължи към края на улицата, където бе нейният дом.

Бенда изпрати с поглед съседката си и тъкмо да залости вратата, когато видя високия силует на мъж с багаж, който бавно се придвижваше по неравния път.

- Траяне, ти ли си, чедо? - извика тя.

- Аз съм, бабо - отговори й той. - Загубих се из селото.

- Отдавна не си идвал, затова... - засмя се старата жена. Бенда прегърна внука си и забрави - и за смъртта на Коко Хлопката, и за светлината откъм Прокълнатата къща.

9

Димо Гетов, по прякор Вълкобореца, нито чу камбаната, нито разбра за погребението на съученика си.

Днес бе разположил стадото край Темното езеро, което се намираше в ниската част на Орташкото дере. Овчарят бе приседнал под разклонен бук, който хвърляше широка, но рехава сянка, и дялкаше нова фигура от дърво. Още малко трябваше да се изглади и щеше да получи полегналото тяло на млада жена. А като изсуши дървото, ще го лакира, ще му се порадва, а после ще го продаде. Не задържаше нищо за себе си.

Когато червеното слънце се удави в Темното езеро, Димо реши да прибира стадото към селото. Подсвирна на Снежка, петгодишната си турска овчарка, която бе полегнала под една леска. Кучката стана, протегна се мързеливо и овчарят отново се възхити на дългокраката красавица. Заради белия й цвят я нарече Снежка. Едва след първата година разбра, че породата й е акбаш дог или турска овчарка. Без да знае, беше направил добър избор. Тази порода бе древна, куче-пазач, което може да опази стадото от диви зверове. А по този район през зимата се навъртаха дори и вълци. Кучката не обичаше дългото бягане, предпочиташе да дреме покрай стадото. Но тя се оказа безценна, когато трябваше да се озаптяват опърничавите селски кози.

Сега Снежка се разходи бавно наоколо, посъбра стадото, подбутна някои кози, които все още лежаха, и застана срещу овчаря, махайки радостно извитата си нагоре опашка. Той я погали, а после поеха по западния рид на Еленица.

Едва когато превали баира и започна да се спуска към Кралево, Димо Вълкобореца усети тишината. Рязко се извърна назад, огледа стадото, преброи козите и тъкмо да се успокои, защото никоя не беше се загубила, разбра защо е тихо. Нямаше го Краля - козела на Коко Хлопката. Вироглавото животно бе пропаднало нанякъде. Овчарят бе наясно, че Коко ще го застреля, щом разбере, че селската му гордост е потънала нейде из баирите.