Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 7

- Ще си поделим разходите - отсече Максим Балабана.

- А кой ще каже на сина му? - сети се Адриан Мазачо, който също бе дошъл при параклиса.

- Ще му пиша - каза кметът. - Но не можем да го чакаме да пристигне от другия край на света. Лято е...

Синът на Коко Хлопката живееше на остров Тасмания и притежаваше няколко пчелина, с които издържаше чуждоземната си жена. „Бяга, бяга... Накрая на света избяга от мен...“, тъжно споделяше Коко, когато бяха само двамата с Вампора.

- За колко часа е погребението? - попита високо Глухата Марина.

- Когато изкопаем гроба... - извика на ухото й Балабана.

- В единайсет, а после ще направим помен при Мазачо - реши Велизар Вампора.

- Ще се подготвя дотогава - обеща Адриан Русев.

- Вървете си сега! - уморено изрече кметът. - Утре ще се видим...

- Да идем при Мазачо, а? - някак колебливо го попита Максим Балабана.

- Утре, Балабане, утре... Сега нека всеки сам остане със спомените си - каза Вампора и си тръгна.

След малко всички се разпръснаха.

Нощта се спусна изведнъж и погълна Кралево. Някъде в горния край на селото отекваше конски тропот по калдъръмените улици. После и той се изгуби в далечината.

8

 Бенда чу камбаната на параклиса, прекръсти се и продължи да работи. Баницата вече беше готова, в тавата сложи пилето с картофи и го заливаше от време на време със соса, за да е сочно. Вече се стъмни, а внукът й Траян още не бе пристигнал. Не беше минал и Димо Вълкобореца със селското стадо, за да може да прибере и издои козичката си Вирка.

От години живееше сама. Рано остана вдовица, децата й се преселиха в София, обаждаха се, но рядко идваха. Каниха я поне през зимата да живее при тях, но тя не беше съгласна да се отдели за дълго от дома си. Ако доживееше до Голяма Богородица, щеше да навърши осемдесет. Косата й бе сива и оредяла, но Бенда по навик я държеше дълга, сплетена на гърба. От годините се бе съсухрила, ядеше малко, предимно кисело мляко и сирене, които сама си приготвяше. Гледаше и десетина кокошки, заради яйцата или да сготви някоя, ако я навестят децата. Както направи днес с Пъструшка, която от известно време не снасяше яйца.

Не беше пъргава както на младини, но все още не се оплакваше. Всеки ден си намираше нещо за вършене. Дали ще събира съчки и шишарки за подпалки или ще прекопае цветята в двора - все гледаше да има работа. Само така се чувстваше все още жива.

Кучето се разлая и Бенда пъргаво излезе на двора. Погледна към външната порта, но никой не влезе.

- Трай, Велко! - извика тя по посока на песа, но той не престана яростно да ръмжи.

Бенда се приближи към него, погали го, но животното не реагира на ласката й.

- Какво има, Велко? - шепнешком го попита тя и се озърна. Тогава видя светулката в съседния двор. Не летеше и това я озадачи. Взря се в тъмното. Слабата светлина идваше от задния прозорец на Прокълнатата къща. Сигурно й се привижда, а и не вярваше в духове. После се сети, че днес на няколко пъти Велко яростно лаеше, но тя си помисли, че кучето гони котките от стобора. Ами ако някой се е настанил в Прокълнатата къща? Ще трябва утре да каже на Вампора. Бенда погали отново кучето и тръгна към къщата, но чу някой отвън да пее. Не се сдържа и открехна външната порта. Подпирайки се на стобора, Глухата Марина вървеше с несигурни стъпки, размахваше празна бутилка и радостно подпяваше: