Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 107

- Стани! - нареди спокойно Мишената. - Разкажи кого си убил!

- Жена си - отвърна тихо овчарят, но без да става.

- Как точно се случи? - попита Радо.

- Вие знаете...

- Аз не знам - намеси се Балабана.

- Да пусна аз убиец в селото! - затюхка се Вампора.

Радо помогна на Милко да седне на тревата, а останалите го наобиколиха.

- Ще ме арестувате ли пак? - тихо попита овчарят.

- За какво?

- Вие си знаете...

- Убил ли си още някого? - със заплашителен тон попита комисарят.

- Не - веднага отрече Милко. - Освен на жена си, на никого не съм посягал...

- Защо я уби? - попита Вампора.

- Заради детето...

- Разказвай! - нареди кметът.

- Такава красива дъщеря имах... На годинка и осем месеца беше... Рая се казваше и сега е в рая... - Мъжът извади стара снимка и я показа на останалите.

Не я видяха в тъмното, но кимнаха с глави.

- Вижте какво ангелче беше... - Той открито се разплака. - Сега щеше да е абитуриентка...

- А жена ти? - припряно се обади Вампора.

- Не знам дали беше жена, но не беше майка...

- Кажи за убийството - прекъсна го отново кметът.

- Бях стругар в завода... Онзи ден бях втора смяна... Но тогава нямахме поръчки и ни пуснаха по-рано да си вървим... Прибирам се аз...

- А тя е с друг, нали? - сети се Вампора.

- С друг беше...

- Затова ли я уби? - ядоса се и Балабана. - Да беше й теглил майните!

- Теглих й аз майните... А любовникът й се измъкна през това време...

- Не ти ли мина?

- Не ми мина - нито тогава, нито сега...

- Защо?

- Отивам аз на балкона, ама не е откъм улицата... Кухнята има балкон с метални решетки и разстоянието между тях не е малко... Да се успокоя, преди да реша какво да правя... Навеждам се надолу и виждам русата главичка на Рая, синята й панделка...

И започват да идват хора отвсякъде... - задави се Милко и спря.

- Успокой се - потупа го по рамото Мишената.

- Не. Всичко трябва да кажа тази нощ... - през сълзи изрече Милко, пое дълбоко въздух и продължи: - Малката ми дъщеричка се промъкнала през решетките на балкона и паднала долу - разрева се отново той. - Докато оная се чука...

Притъмня ми пред очите... Грабнал съм сатъра и съм я посякъл... После нищо не помня...

- И аз щях да я убия! - тихо изрече Вампора.

- И аз - последва го горският.

- Никой не може сам да раздава правосъдие! - назидателно каза Мишената.

- Може, може... - поклати с глава кметът и хвърли поглед към приятеля си.

Балабана само кимна. Полицаят ги изгледа накриво.

- Но Милко го отнесе - продължи комисарят. - Провали живота си!

- Жена му го е провалила - бързо реагира Вампора.

- Почти осемнадесет години в затвора... - изрече Милко.

- В затвора ли стана... такъв? - недоизрече мисълта си Балабана.

- Оцелях, ама защо... - през сълзи отговори Милко.

- Как защо? - обади се Вампора. - Кой щеше да спаси Балабана, ако не беше ти? Изтърван заек си, ама...

- Изтървания заек - повтори и Балабана. - Отива му.

- Щом имаш прякор, значи си... - не довърши Вампора и потупа Милко по рамото.

93

Махмурлъкът му беше вместо сянка. А нали нямаше сенки по пладне?

Вече час Траян седеше под лозницата, но знаеше, че спи с отворени очи. Слънчеви зайчета подскачаха по лицето му, промушвайки се през лозовите листа. Той се отместваше настрани, но зайчетата го догонваха. Присмиваха му се открито. Дори не можеше да им отговори. Ледената вода от чешмата не му помогна особено. Главата му тежеше така, сякаш носеше хълма Орловица на темето си.