Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 44

— Значи нямаш никакви приятели тук? — попитах аз, опитвайки се да изкопча повече информация.

— Само един.

— Джеймсън?

— Някой, който носи черно червило.

И двамата се загледахме в луната мълчаливо. Направо греех заради комплимента му.

— С кого се движиш ти? — попита той най-накрая.

— Беки е единствената, която ме приема, а това се дължи главно на факта, че съм единствената, която не я пребива. — И двамата се изсмяхме. — Всички останали смятат че съм странна.

— Аз не смятам така.

— Сериозно? — Никой не ми бе казвал това през целия ми живот. Ама наистина никой.

— Доста приличаш на мен, — каза той. — Не ме зяпаш, сякаш съм някакъв изрод.

— И ще сритам всеки, който го направи.

— Мисля, че вече го стори. Или поне го смачка с помощта на една ракета за тенис.

Разсмяхме се на лунната светлина и аз сложих свободната си ръка на гърдите му и го прегърнах, докато Готическият ми приятел леко разтриваше ръката ми.

— Възможно ли е това да са гарвани? — попитах аз, сочейки към маса черни крила, кръжейки високо над Имението.

— Това не са птици, а прилепи.

— Прилепи! Никога не бях виждала прилепи наоколо, докато ти не се нанесе!

— Да, намерихме няколко, които висяха в мазето. Джеймсън ги пусна на свобода. Надявам се, че не те плашат, те са удивителни създания.

— Трябва да си като тях, за да ги разбираш, нали? — намекнах му аз.

— Но не се притеснявай. Те никога не се спускат надолу и не се оплитат в катранено-черни коси като твоята. Само в пригладените коси.

— Обичат лак за коса?

— Мразят го, знаят, че зализаните коси изглеждат ужасно!

Аз се разсмях, а той нежно прокара пръсти през косата ми. Докосването му ме успокои. Почувствах се така, сякаш щях да се разтопя на земята.

Определено му трябваше повече време, отколкото на Тревър. Аз също помилвах неговите коси, които бяха копринено меки, заради гела, който използваше.

— Прилепите обичат ли гел? — попитах аз.

— Обожават как стои със сребристобял костюм на „Армани“, — пошегува се той.

Аз се претърколих върху него и притиснах ръцете му към земята. Той ме погледна учудено, но после се усмихна. Зачаках да ме целуне. Но той не помръдваше. Разбира се, че не помръдваше — аз го бях приковала към земята! Какво си въобразявах?

— Кажи ми кое ти е любимото нещо за прилепите, Момиче-Прилеп, — попита той, а аз напрегнато се взрях в него.

— Могат да летят.

— Искаш да летиш?

Аз кимнах.

Той също се претърколи върху мен и прикова моите ръце към земята. Още веднъж, зачаках да ме целуне, но той не го направи. Просто се взираше в очите ми.

— Е, кое е твоето любимо качество на прилепите, Момче-Прилеп? — попитах аз.

— Бих казал — замисли се той, — вампирските им зъби.

Ахнах, но не заради репликата му. Един комар току-що ме бе ухапал по шията.

— Не се страхувай, — каза той, стискайки ръката ми. — Няма да те хапя… все още. — И той се разсмя на собствената си шега.

— Не ме е страх. Един комар ме ухапа! — обясних аз, чешейки се като полудяла.

Той огледа следата като лекар.

— Започва да се подува. По-добре да сложим лед.

— Ще се оправи. Постоянно получавам такива.