Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 43

— Какво правиш през нощта? Къде другаде си живял? Защо не ходиш на училище? — забърборих внезапно аз.

— Намали малко.

— Ъм… Къде си роден?

— Румъния.

— Тогава къде е румънският ти акцент?

— В Румъния. Пътувахме непрекъснато.

— Ходил ли си изобщо някога на училище?

— Не, винаги съм имал частен учител.

— Кой е любимият ти цвят?

— Черния.

Спомних си мисис Пийвиш, замълчах за малко, и после попитах:

— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

— Имаш предвид че не съм възрастен?

— Това е въпрос, а не отговор, — казах аз лигаво.

— Каква искаш да станеш ти?

Погледнах в дълбоките му, мистериозни очи и прошепнах:

— Вампир.

Той ме загледа любопитно и явно се притесни. А после се разсмя.

— Ама и ти си една!

После ме погледна остро.

— Рейвън, защо се промъкна в къщата?

Отклоних поглед, засрамена.

Джеймсън донесе сладкиши на един поднос. Той драсна една кибритена клечка и пламъците затанцуваха около десерта ни.

— Фламбе! — обяви той. Точно навреме.

Александър потуши огъня и каза на Джеймсън, че ще завършим вечерята си навън.

— Надявам се, че не те е страх от тъмното, — каза той, докато ме водеше към разнебитената беседка.

— Да се страхувам? Аз живея за това!

— Аз също, — отвърна ми той с усмивка. — Това наистина е единствения начин, по който могат да се видят звездите. — Той запали една наполовина разтопена свещ на перваза на терасата.

— Всичките си гаджета ли водиш тук? — попитах аз, докато угасих пламъка с пръсти.

— Да, — разсмя се той. — И им чета на светлината на свещта. Какво би желала ти? — попита той, посочвайки ми купчина книги на земята. — „Функции и логаритми“ или „Културата на малцинството“?

Аз се засмях.

— Луната е толкова красива тази нощ, — каза той, докато гледаше към небето.

— Кара ме да си мисля за върколаци. Мислиш ли, че човек може да се превърне в животно?

— Ако е с точното момиче, — отвърна ми той през смях.

Приближих се по-близо до него. Лунната светлина меко осветяваше лицето му. Беше красив. „Целуни ме, Александър. Целуни ме сега!“, помислих си аз, затваряйки очи.

— Но ние имаме цяла вечност пред нас, — внезапно каза той. — Нека засега да се насладим на звездите.

Той остави купичката си с десерта на перваза и духна другата свещ, а аз бързо хванах ръката му. Не беше като тази на Тревър, или пък кокалеста, като на Момчето Били. Той имаше най-хубавата ръка в целия свят!

Лежахме на студената трева и се взирахме в звездите, държейки ръцете си.

Бяхме спокойни в тишината, ръцете ни се топлеха една друга. Можех да усетя острите краченца на пръстена-паяк.

Исках да го целуна. Но той просто лежеше и гледаше звездите.

— Кои са приятелите ти? — попитах аз, обръщайки се към него.

— Ще запазя отговора за себе си.

— На бас, че си се срещал с много готини момичета преди да се преместите тук.

— Готини е едно нещо. Но момичетата, които те приемат такъв какъвто си — съвсем друго. Бих искал нещо… трайно.

Трайно? За цяла вечност? Но не можех да попитам така.

— Искам връзка, в която да мога да „впия зъби“.

„Сериозно ли? Е, аз съм твоето момиче!“ — помислих си аз. Но той не се обърна към мен, вместо това се загледа в звездите.