Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 43
Елън Шрайбер
— Какво правиш през нощта? Къде другаде си живял? Защо не ходиш на училище? — забърборих внезапно аз.
— Намали малко.
— Ъм… Къде си роден?
— Румъния.
— Тогава къде е румънският ти акцент?
— В Румъния. Пътувахме непрекъснато.
— Ходил ли си изобщо някога на училище?
— Не, винаги съм имал частен учител.
— Кой е любимият ти цвят?
— Черния.
Спомних си мисис Пийвиш, замълчах за малко, и после попитах:
— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?
— Имаш предвид че не съм възрастен?
— Това е въпрос, а не отговор, — казах аз лигаво.
— Каква искаш да станеш ти?
Погледнах в дълбоките му, мистериозни очи и прошепнах:
— Вампир.
Той ме загледа любопитно и явно се притесни. А после се разсмя.
— Ама и ти си една!
После ме погледна остро.
— Рейвън, защо се промъкна в къщата?
Отклоних поглед, засрамена.
Джеймсън донесе сладкиши на един поднос. Той драсна една кибритена клечка и пламъците затанцуваха около десерта ни.
— Фламбе! — обяви той. Точно навреме.
Александър потуши огъня и каза на Джеймсън, че ще завършим вечерята си навън.
— Надявам се, че не те е страх от тъмното, — каза той, докато ме водеше към разнебитената беседка.
— Да се страхувам? Аз живея за това!
— Аз също, — отвърна ми той с усмивка. — Това наистина е единствения начин, по който могат да се видят звездите. — Той запали една наполовина разтопена свещ на перваза на терасата.
— Всичките си гаджета ли водиш тук? — попитах аз, докато угасих пламъка с пръсти.
— Да, — разсмя се той. — И им чета на светлината на свещта. Какво би желала ти? — попита той, посочвайки ми купчина книги на земята. — „Функции и логаритми“ или „Културата на малцинството“?
Аз се засмях.
— Луната е толкова красива тази нощ, — каза той, докато гледаше към небето.
— Кара ме да си мисля за върколаци. Мислиш ли, че човек може да се превърне в животно?
— Ако е с точното момиче, — отвърна ми той през смях.
Приближих се по-близо до него. Лунната светлина меко осветяваше лицето му. Беше красив. „Целуни ме, Александър. Целуни ме сега!“, помислих си аз, затваряйки очи.
— Но ние имаме цяла вечност пред нас, — внезапно каза той. — Нека засега да се насладим на звездите.
Той остави купичката си с десерта на перваза и духна другата свещ, а аз бързо хванах ръката му. Не беше като тази на Тревър, или пък кокалеста, като на Момчето Били. Той имаше най-хубавата ръка в целия свят!
Лежахме на студената трева и се взирахме в звездите, държейки ръцете си.
Бяхме спокойни в тишината, ръцете ни се топлеха една друга. Можех да усетя острите краченца на пръстена-паяк.
Исках да го целуна. Но той просто лежеше и гледаше звездите.
— Кои са приятелите ти? — попитах аз, обръщайки се към него.
— Ще запазя отговора за себе си.
— На бас, че си се срещал с много готини момичета преди да се преместите тук.
— Готини е едно нещо. Но момичетата, които те приемат такъв какъвто си — съвсем друго. Бих искал нещо… трайно.
Трайно? За цяла вечност? Но не можех да попитам така.
— Искам връзка, в която да мога да „впия зъби“.
„Сериозно ли? Е, аз съм твоето момиче!“ — помислих си аз. Но той не се обърна към мен, вместо това се загледа в звездите.